На “Момчето от поддръжката”
… докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек с количката пренася книги и напуска…
Шляя се по улицата с два патрона уиски. Единият в джоба, другият в ръката. Шляя се с натежало сърце и натежала глава и натежали крака. Мижав съм станал. Мижав може би и ще си остана. Вървя по улицата и отпивам от едната бутилка в опит да притъпя болката, но не мога. Мога единствено да увелича тежестта в главата, в гърдите, в краката… Грандиозно клише!
Тръгнал съм нанякъде. Знам точно накъде, но не искам да стигна, затова лъкатуша из улиците в опит да се загубя. Обикновено, когато ходя гледам хората в очите, само че тоя път съм насочил поглед към разорания тротоар. Нямам сили да гледам напред, нито нагоре щото тая една болка в себе си, болка толкова голяма и в същото време толкова незначителна, но все пак… днес никой не заслужава да го гледам в очите. Днес никой не заслужава нищо.
Излезнах, за да не полудея, ама аз съм полудял отдавна, така че това излизане не ми носи нищо друго освен още от същото. Въпреки лутането си съм стигнал до целта. По пътя видях поне три пъти неговата осанка в някой човек и поне още толкова пъти съм пил, за да проверя дали, това което виждам е истина. Не е истина… за жалост.
Виждам една приятелка. Тя ме чака отдавна, но търпеливо мълчи погълната от собствената си тъга. Когато и тя ме вижда само кимва прегръща ме и продължава да мълчи. Двамата стоим на една пейка само на сто метра от мястото където вчера го видях за последно – усмихнат, но притеснен.
След малко аз ставам и си тръгвам, не мога повече така, да страдам с някой заедно. Винаги съм възприемал страданието като индивидуален акт. Затова тръгвам сам на поход към изкуплението.
Вадя втория патрон уиски с надеждата поне от него да има някакъв ефект. Половин час по късно ефект няма. Положението е безнадеждно. В този момент ми звъни телефона. Поглеждам кой е. Решавам да вдигна и говоря тихо. Забил съм се на някаква малка необитаема от никого улица. Приятелят от другата страна на телефона ми казва, че всичко ще е наред. Започвам да крещя, че всичко няма да бъде наред. Никога не е било и никога няма да бъде. Всичко е само преструвки. Всеки се преструва от страх да си го признае. Приятелят ми е упорит и изчаква тази малка буря да премине. След което ми препоръчва да не пия повече. Аз на свой ред му препоръчвам да си дойде по-скоро от тая чужбина, защото животът е едно шибано минно поле и би било хубаво с него да се видим поне още един път преди някой от нас да стъпи където не трябва. Той е съгласен с мен и ме оставя да се скитам.
Странно е когато си вървял толкова дълго време с изключено съзнание, а изведнъж се сепнеш и разбереш къде си се озовал. В случая аз съм се озовал на място, което ми донесе много щастие преди време, после много болка. Това място сега е западнало. Няма ги вече смехът и щастието, няма ги дори хората.
Решавам да й звънна. Казвам само, че него вече го няма и млъквам. Мълчи и тя, следователно затварям. Не знам защо винаги свързвам нея с него. Знам само, че тя заслужава да знае.
След като съм свършил и това, аз днес нямам какво повече да кажа на никой. Прибирайки се към вкъщи гледам залеза, който се спуска плавно над канала. Вървя към него, а той ми бяга. Крие се. Дали защото от двата патрона не е останало нищо, дали защото по принцип отдавна съм загубил всякакъв контрол, но сякаш този път ще успя да го хавана. Ще успея и залезът няма да избяга, както винаги прави. Вече съм много близко до него, на една ръка разстояние. И точно преди да протегна ръка, за да го хвана се спирам, а той се скрива изпод носа ми.
Реших и този път да го пусна, защото той не ми принадлежи… поне все още. Днес това е нечий чужд залез, който аз нямам право да открадна. Нямам право да го употребя вместо него, затова единствено, което ми остава е да чакам. Да чакам всичко да отмине, с два патрона уиски, които никога за нищо не са достатъчни.
И все пак ако дори решим да продължаваме в същия дух, със сигурност няма да стигнем края, пък камо ли необятните пространства след него. Всъщност може би вече сме ги стигнали, дори подминали, но в бързината на всичко случващо се, не сме им обърнали внимание.
За щастие няма как да проверим. Единственото, което ни остава, е да продължим на сляпо с преследването на залеза, таейки капка надежда, че той никога няма да бъде застигнат, защото тогава, предполагам, белотата ще е прекалено силна болка за понасяне.
Текст: Константин Николов – Герак
Снимка: Иван Шентов
