Паркира, но не излезе веднага от автомобила. Стоеше леко приведен, хванал инстинктивно волана и гледаше право напред, сякаш продължаваше да шофира. След няколко секунди се сепна, дори леко подскочи на седалката. Внезапно си спомни снощния сън, в който летеше с бясна скорост по магистрала и прегази някого в тъмното. Не изпита никаква вина. След кратко колебание дали изобщо да спре, любопитството надделя. Жертвата се оказа той самият. Трупът му беше облечен със същите дрехи, които носеше в момента. Нямаше кръв, охлузвания или синини. Безизразното лице не е имало време да осъзнае какво точно се случва с тялото. Липсваше само часовникът, който никога не сваляше. Понякога, обикновено през лятото, докато е на море или плува в басейн, докато е на излет високо в планината или просто някъде на припек, се случваше да го премести от лявата на дясната ръка. Правеше го с една-единствена цел – да изравни тена на кожата, макар съвсем ясно да осъзнаваше, че никой няма да узнае за съществуването на тази разлика. Претърси припряно, дори грубо собствения си труп, но не откри нищо освен по-светлото петно над дясната китка.
Почувства се разярен и едновременно с това напълно безпомощен. Изрита с все сила в слабините своето мъртво тяло. Стори му се, че трупът изскимтя едва доловимо. Беше се събудил, без да си спомня нищо, но с някаква блудкава смесица от угризения, срам и тревога.
Отвори вратата и изхвърча бързо навън, надявайки се да успее да заключи в колата всяка мисъл, свързана с абсурдния сън. На входа на блока почти се сблъска с една възрастна съседка, кимна леко и с облекчение, че успя да избегне евентуалния разговор. Посегна да повика асансьора, но си представи как вътре няма да му стигне въздуха, затова тръгна по стълбите. На площадката между третия и четвъртия етаж настъпи промоционална брошура на голяма търговска верига за дома. Беше забелязал с периферното си зрение подобни, свити на руло и закрепени на дръжките на вратите на няколко апартамента от долните етажи. През счупеното стъкло зад гърба му ставаше силно течение, което обясняваше как гланцираната хартия се бе озовала под подметката му, но не обясняваше как собственото му тяло се бе озовало под гумите на шофирания от него автомобил. Изсумтя нервно, без да си дава сметка, че го прави. Премести крака си и вдигна брошурата с намерението да я изхвърли в кошчето за боклук в банята. Погледът му се спря върху един от дванадесетте артикула на специална цена – пластмасова пердашка със сплъстен плат, 120 x 250 mm. Изсмя се насила и обърна брошурата от другата страна, за да се увери, че действително става въпрос за инструменти, а не за фетиш аксесоари.
За кратко прогони съня от съзнанието си и го замести с BDSM фантазии. Дори отвори последователно няколко порно сайта, но нищо не задържа вниманието му. Опита се да си спомни потребителското име, с което преди около година се регистрира в Tinder, но не успя. Нито му се излизаше, нито му се стоеше вкъщи. Не му се пиеше, не беше гладен, дори леко му се гадеше. Не се сети за никакъв повод да се обади на някого, затова реши да се поразходи без колата, някъде наблизо и съвсем безцелно. Не познаваше добре квартала, въпреки че се нанесе в жилището горе-долу по времето, когато реши да си направи акаунти във всички възможни социални мрежи. Знаеше, че има малка градинка на около половин километър от блока, но никога не беше стъпвал там, дори не беше минавал покрай нея. За него тя съществуваше като едно бледозелено, леко защриховано петно на картата, което му направи бегло впечатление, още когато разглеждаше снимките на едностайния, напълно обзаведен и в близост до метростанция апартамент, състоящ се от хол с кухненски бокс, с преход от хола към спалня с балкон и баня с тоалетна.
Градинката се оказа по-невзрачна дори и от своето двуизмерно изображение, а забраната за кучета напълно я беше обезлюдила по това време на денонощието. Остана приятно изненадан от този факт. Не обичаше кучета и заради тях избягваше парковете и градинките между блоковете. Докато гасеше цигарата си, наведен над циментовото кошче за боклук, видя на дъното абсолютно същата брошура, леко намачкана и навлажнена в частта, която се допираше до потъмняла обелка от банан. Хвана я предпазливо, избирайки най-чистата част, след което бавно и леко погнусено я издърпа с два пръста. Остави я на земята, настъпи единия край, а с другия си крак изпъна внимателно гънките.
Хипермаркетът работеше до 20:30 ч. през делничните дни. Щеше да стигне навреме, дори и да има задръстване. Докато вървеше с бързи, ситни крачки към паркирания пред блока автомобил, се замисли, че можеше просто да си извади от джоба смартфона и да провери работното време, без да се цапа.
Час по-късно седеше на дивана в хола с преход към спалня и физиономията му беше също толкова безизразна, колкото и лицето на собствения му труп от съня. Млада жена с бадж „Вашият персонален продавач-консултант, г-ца Еди-коя-си“ подробно и любезно беше разяснила как точно се борави с двете разновидности на пластмасовите пердашки със сплъстен плат – черният плат служеше за почистване на керамичните плочки след работа, а белият – за тяхното полиране. Беше убеден, че отзивчивото отношение започва да прераства в деликатен флирт, което го възмути. Грабна набързо двата инструмента и хукна към касите. Докато чакаше на опашката, съжали за импулсивното бягство. Мадамата всъщност си я биваше, доста при това. Постепенно съжалението му премина в раздразнение. Мъжкото его, подхранвано години наред с консервативно възпитание, имаше свойството да се проявява в най-неподходящите моменти и да го кара да се държи като пълен идиот. Идиот, който би предпочел да намаже езика си с негасена вар, отколкото да се върне обратно между щандовете под някакъв претекст.
Опитваше се да мисли за нея вместо за съня. Задържаше образа в съзнанието си и погледът му се плъзгаше по сравнително високите скули, които всъщност леко я застаряваха, спускаше се плавно към стегнатите малки гърди, а оттам слизаше още по-надолу, чак до плоския корем. Така и не успя да огледа достатъчно добре нейния задник. Стана от дивана и се разходи до бюрото с компютъра, където беше оставил двете пердашки. Първо хвана с дясната си ръка полиращата, тази с черния плат, малко след това взе и другата в лявата. Стисна ги здраво, замижа и си представи, че държи дефибрилатор, с който ще направи опит да съживи трупа си. Когато отвори очи, мониторът светеше. Никога не изключваше компютъра, явно беше докоснал мишката, без да усети. Имаше съобщение в Skype, което реши да прочете по-късно.
Върна се на дивана, включи телевизора и защрака нервно с дистанционното. Докато превключваше каналите, се чудеше се дали другото му аз е видяло живота си като на филмова лента, преди да умре. Отново притвори очи, опитваше се да не мисли за нищо, убеден, че така ще изплуват най-ярките спомени, от които ще си избере само хубавите. Не чуваше нито дума от публицистичното предаване за ислямския фундаментализъм. Задряма и му се присъни, че отново е в хипермаркета, а сексапилната продавачка става все по-настъпателна.
Изведнъж започна стрелба, съпроводена със силен кучешки лай. Докато лягаше предпазливо по очи, успя да огледа един от нападателите. Среден на ръст, слаб, лицето му е покрито с маска на Анонимните, облечен е в светлосива блуза с дълги ръкави, а върху нея е навлякъл черна тениска с характерните за Ислямска държава символи и с няколко размера по-голяма от неговия. Чак когато цялото му тяло е изпънато на пода, се сеща за продавачката, която лежи встрани, парализирана от страх. Извръща глава към нея, но тя буквално се изпарява. Всичко, върху което последователно спира поглед, изчезва на мига и не след дълго той се озовава в някакво белезникаво пространство, носейки се в безтегловност и отчаяно опитвайки се да напипа поне един твърд предмет наоколо. Събуди се, точно когато успя да се хване за нещо. Стискаше доста силно дистанционното с дясната си ръка. Погледна към часовника на другата, но не за да провери колко е часа. Продължаваше да му се гади.
Отиде до хладилника, който на практика разделяше хола от кухненския бокс, за да си вземе една бира. Върна се на дивана и чак тогава отпи три малки глътки, без да обръща никакво внимание какво точно дават по телевизията. Огледа се наоколо, сякаш виждаше тази стая за пръв път, после стана бавно и се премести на стола до бюрото. Отвори Skype с неохота, имаше съобщение от неговата сестра. Беше все още на линия, затова директно позвъни. Тя прие обаждането моментално.
– О, брат ми, къде се губиш, бе? – подхвана почти жизнерадостно тя.
– Пих бира с един колега след работа – излъга с резервиран тон.
– О, добре си сторил. Нещо ново при теб?
– Все същото – помълча за секунда и продължи. – Нямам с какво да се похваля.
– Е, ти все така казваш, значи.
– При теб как е? – попита без никакво желание да чуе отговора.
– Ами, как… Добре… Какво да ти кажа… Добре съм като цяло. Работя по един нов проект. Ако клиентът го хареса, може да ме повишат или поне да ми увеличат заплатата. Един от големите производители на бяла и черна техника, дори и аз все още не знам кой точно… Решили са да пуснат лимитирана серия с дизайн, подобен на руските уреди от соца, сещаш се… Нещо като реплики на телевизорите Опера, на готварските печки Мечта, на хладилниците Минкс, такива щуротии… От мен се очакват колажи, които да изцедят всичката възможна носталгия по отминалите времена – изведнъж смекчи самоуверения тон и попита с по-мек глас. – Можеш ли да ми изпратиш всички стари снимки, направени у нас? Мисля, че албумите са някъде при теб. Търсих тук, прерових всички кашони, но не открих нищо. Не искам да ползвам изображения от Google. Трябва да бъде съвсем автентично, да вложа нещо лично…
– Веднага ли?
– Ами, не е толкова спешно… До понеделник ще успееш ли?
– ОК, ще ги потърся още тази вечер.
– Ей, мерси много. Ще те черпя, да знаеш.
– Имаш да ме черпиш и за предния път, когато ти изпратих всички картички, които сме получавали по пощата. Пак в някакъв ретро проект участваше. Помниш ли? – беше сигурен, че има и още нещо, не бяха само снимките.
– Да, да, разбира се, че помня. Аз един брат имам… Веднъж да ме пуснат в отпуск и първата ми работа ще бъде да букна билет. И тогава ще има да те черпя, братленце, свят ще ти се завие… Абе, има и още нещо, сега се сетих – подхвърли уж между другото.
– Слушам, систър – отговорът му прозвуча леко иронично, но тя се престори, че не забелязва.
– Знаеш ли, тук, в студиото всички са полудели – снимат фотосесии в памет на Lemmy, на Bowie. Блоговете преливат, темата е тренди. Усещам, че и аз трябва да направя нещо, но не знам какво точно. Или поне не се сещам за такова, което да грабне веднага окото. Мислех си… Трябва да има нещо общо между тях. Нещо, което да не е очевидно и за което да се хвана. Не харесвам метъл, знаеш много добре. Иначе, Bowie го слушах, имах даже негов албум на касетка… Ако е останала някъде при теб, може и нея да ми…
– Кучета – прекъсна я той.
– Какво?
– Общото са кучетата.
– В смисъл, че те са старите кучета… Това имаш предвид, нали?
– Албумът на Bowie „Diamond Dogs”, освен че е силно повлиян от „1984“ на Оруел, се отличава и с доста противоречива oбложка. На предната страна Bowie изглежда почти нормално, легнал на пода и гол до кръста. Обаче, на задната тялото му е кучешко, а членът – цензуриран. Motörhead имат една песен „Dog-Face Boy”. Сещам се още за…
– Това е! – прекъсна го съвсем безцеремонно. – Точно това търсех, братленце. Мерси много. Ще трябва да затварям. Нали знаеш, че си супер!
Автор: Мария Василева
Снимка: Тери О’Нийл