Силно вярвам, че хората, които се будят усмихнати рано сутрин, съществуват единствено в рекламите за маргарин и дамски превръзки. Моите сутрини са като изпит, за който не съм чела. Към обед вече ставам леко агресивна, което е признак на някаква форма на живот, пия кафета до откат, от които адреналинът ми скача до небето и започвам да проявявам симптоми на Паркинсон, примесени със сексапила на Ролинг Стоунс.
Чакам сладкия глас на Бг радио да дойде и да озвучи къщата, малките ми котки от вълнение вече няколко пъти се изпикаха в коридора, майка ми нервно проветрява стаите, неделя е, аз съм щастливо неомъжена, резко в 30-те, с шест неизадени книги, от които пет ненаписани.
Следват реклами:
списък:
да пусна пералня
да пусна тото
да пусна хвърчило
с писък:
да пусна теб
***
Пази се от хора в костюми.
Пази се от хора в анцузи.
Пази се от хора, които не стискат здраво ръката ти за поздрав.
Пази се от хора, които рязко прибират усмивката си , особено широката.
Тя се прибира плавно, помни това.
Пази се от хора, които не обичат котки.
Това е престъпление срещу един Бог и една честност.
Пази от хора, които ядат само в Макдоналдс.
Пази от хора, които постоянно изтъкват, че не ядат в Макдоналдс.
Пази се от хора, които гледат телевизия.
Пази се от хора, които ги гледат по телевизията всеки ден.
Пази се от хора, от които се очаква всичко.
Не очаквай от тях каквото и да е.
Пази се от хора, които казват , че те обичат прекалено рано.
Пази се от хора, които не обичат деца.
Това е същото като с котките.
Пази се от хора, които се опитват да обясняват поезия.
Те строят клетки за ветровете.
Пази се от хора с часовници.
Нямай време за тях.
Пази се от хора, които вярват на лекари.
Пази се от лекари.
Пази се от хора.
Пази се.
***
РИТУАЛ ЗА ДЪЖД
срещни два облака
накарай да се влюби
един
***
Нямам против да умра точно днес
Научих как да
правя застройката на супата, така че да не вкисва бързо,
научих как да те целувам без да удрям зъбите си в твоите,
научих как се реже хляб на три отделни части, така че да достигне и за четирима,
научих се да си отивам най- нахално, макар и да съм влюбена до кости,
научих си краката да треперят, когато някъде не бива да оставам,
научих от една- едничка дума да правя комплимент и гилотина,
научих се да не заспивам повече на пода с чужда снимка,
научих да отказвам да докосна този свят със пъпа си,
научих се да се погалвам със утеха, да вземам бабините си ръце под наем,
научих се да остарявам бързо и до бяло,
а после младостта да си даря обратно във наследство,
научих стъпките си на сакатия да не показвам,
защото срам ме е да си призная – вече не танцувам,
научих се сърцето да намествам , така че да ми пасва кислорода,
научих се да викам само с поглед, за да не будя мъртвите в квартала,
научих се да те обичам , сякаш има смисъл,
научих се да лъжа, че смъртта изгубва битки.
Научих всичко нужно и сега го разпределям
във тялото си щедро и по равно.
С усещане за хляб, нахранил всеки гладен.
С илюзията за петте ти пръста.
***
Мамо.
Стоя свита в корема ти и чувам как казваш, че не ме искаш. После се смееш. Ма к’во се смееш, бе?!
Все още нямам въздух, за да се разплача. После става тихо и аз се хващам за хлъзгавата нишка на тази тишина, в която знам, че ти вече размисляш.
Какво е „нормално?“
Никакъв отговор.
Баща ми кашля. Той винаги кашля.
От прашните очи на майка ми пада мигла, но тя не си пожелава нищо.
И се появавям аз .
От живота ме дели само една пъпна връв, а от смъртта – краткият миг на срязването й.
Зазвучва цигански сръбски оркестър, свирят една и съща песен на сватби и на погребения. Никога не знаеш колко ще ти струва да се усмихнеш. Става пренаселено, виждам празните усти на хората , гора от тревожни ръце, които не знаят къде ми е мястото в този свят. Оставят ме да легна по гръб, окъртената мазилка на тавана в стаята ми пречи да видя небето, от което преди малко съм слязла. Имаше една точка, в която се взирах гола и боса, бях съвършено сама, съвършено безсмислена, Бях. Съм ли?
Дишам , усещам родилните спазми на собствената си майка. Усещам Болката, която съм.
Ето го въздухът, който ми е нужен, за да плача. Бели дробове, измръзнали мои сибирски полета. Земята се разцепва, гърдите ми стават на камък, разцепвам и него, дишам. Слюнки текат, обърсвам ги с ръкав, смея се, празните гробове опустяват от този смях. Първата ми нощ – студена старица с черни зъби, която си кърми децата с уроци.
Умирам от глад и ето:
Едно сърце е сервирано. Едно сърце се рискува. Сдъвква се самичко. Сърце в гърлото.
Изпомпва кървав рев.
Аз съм се родила.
Просто трябва да млъкна и да си го спомня. Дори по тръбите на водопровода тече живот, а във вените ми – съмнения.
Има му нещо на лицето ми, сякаш цял живот се е сърдило на някого, когото не познавам.
Протягам ръчичка и докосвам това лице.
Усещам полъха от собствената си ръка по собственото си лице.
Аз съм се родила. Майка ми се смее, баща ми кашля.
Аз съм се родила.
Друго няма.
***
там, където няма любов, има какво ли не.
***
секундите преди и след взрива
ужасно си приличат