Какво крие една сянка – пълна нетелесност, или точно обратното на такава, или е пълното противопоказание /не противоположност/ на триизмерната психоза /не психология/? Една евентуална набъбнала телесност лесно ще се увлече и ще се противопостави на своята плитка форма, ала какво ще кажат по въпроса неживите или иначе казано статични материали, приети за неживи?
За тях определено сянката придава смисъл и тежест, сътворени в мига и отстояващи настоящето. В този смисъл може да се каже, че за така наречените неживи обекти сянката придава одухотвореност, движейки се в часовете от една посока в друга, докато самите обекти остават статични в същия смисъл, тоест около тях сянката е единственото движещо се реално, без да се откъсва от своя източник, в който тук вече намираме душа, бидейки източник на нещо движещо се, а било и то двуизмерно; в този смисъл триизмерният нежив /приет за такъв/ обект изразява себе си в двуизмерен движеш се такъв, което автоматично откликва във вече приетото съждение за неживост в триизмерния обект и го прави подвижен, без да е намесена тук някаква машина, обект, тоест в съсредоточието си този триизмерен обект, намира себе си и адекватно е жив.
Що се отнася до живите /приети за такива/ обекти или тела /в своята триизмерност/ вълната е неразрушима, тоест преследва двуизмерно движещите се – тук идва въпросът това проста тавтология ли е? Дали животът следва живота?
Самата идея за неоткъснатост предполага едно привързване, което само по себе си е неразделна връзка към живото, ала свикнали да приемаме себе си като мислещи, следователно живи, ние лесно отхвърляме мисълта за подобна душа във своите следващи ни сенки, която мисъл най-вероятно може да бъде избегната с редното съждение отнасящо се за неживите /приети за такива/ обекти.
Една сянка изразява себе си по същия начин, по който изразява себе си и носителят /причинителят, с особена забележка в този контекст/, и така казано тук не намираме разлика в причинител и последовател, тъй като виждаме една ненарушимост в поведението, една обща твърд, с която природата разполага.
От тук казаното е лесно да предположим или дори да твърдим, че неравенството обект–сянка е невярно, следователно това е чисто в същността си уравнение без неизвестни, в което животът намира своя най-искрен и уравновесен смисъл.
