★★★★★✰
Dayin – „Letting Go of People“ [hand-numbered limited edition chrome tape by Cosmic Winnetou (cw29), artwork and layout by Katya Velkova]
В трамвая е спарено като в утроба. Вместо в околоплодна течност народът се къпе в пот и кисели изпарения от евтина бира. Затаил съм дъх като Майкъл Фелпс, очи тъмнеят, глава се люшка. Първата глътка въздух докато прекрачвам прага и слизам на спирката е почти болезнена, но освобождаваща. Ебал съм ви майката, кретени!
Обратно в хладния комфорт на собствения ми дом. Моят малък рай, далеч от хората. Тук мирише на хубаво и има достатъчно пространство. Има и чудесен, почти изцяло работещ дек, на който да си пусна касетата, която вече прогаря джоба ми.
Letting Go of People е албум за радостта от липсата на другите. Или поне така ми се иска да го разбирам. Винаги съм смятал светлината за по-страшна от приятния, анонимен мрак. В тези 32 минути има ужасно много режеща, изгаряща, абразивна светлина, която кара косъмчетата на тила ми да се изправят, а крайниците да изтръпват.
Седем ембиънт парчета от реалността, която би искал да изтриеш с голямата вселенска гума. Реквием за всички празни разговори по офиси, кафета и кръчми. Епитаф на лицемерието във всичките му изящни, очарователни форми. Откраднато време за себе си, в което всички се стопяват в голямото бяло кълбо зад очите. Отличен саундтрак за всички кофти избори, които си направил – светлите моменти, в които адреналинът те удря в зъбите и сърцето синкопира в самосъжаление.
„Светлата“ страна на Ангел Симитчиев, когото най-често свързвам с Mytrip, влиза още по-тежко от „тъмната“. Неслучайно истинският цвят на траура е бялото. Искрящото, (само)убийствено бяло, като цвета на знамето, което вдигаш в края на работния ден. Но и като бялото на нова, празна страница, която можеш да изпишеш с вдъхновяващи, непознати неща.
Всичко в този албум е някак остро, но неочаквано облекчаващо. И леко. Като отсъствието на другите.
Чуй го тук.
Ревю: Иван Шентов
