Текст: Никола Николов
16 минути
издадено на 12.12.2019
Анна Бо е изпълнител, който върви из сенките на българския ъндърграунд от годините на сътворението му. Тя е и спътник и навигатор на течения, които са изключително слабо представени в България. Нейния апокалиптичен дриймпоп обаче, като плевел, избуява в ушите и си намира място там вероятно завинаги.
Dark Days на Анна Бо е може би едно от най-тъжните и същевременно жизнени неща, които могат да бъдат чути в българския музикален свят, та това е прекрасно, нали?
Името на албума е тясно свързано с историята, която предхожда сцените от филма The Hunger Games. Години преди да започне екранното действие в света на Игрите на глада е имало бунт, тежък, с много жертви – както си му е реда. Дните в края на бунта, който довежда до своебразен апокалипсис, се наричат Dark Days.
Пуснете си албума сега, просто ще е по-приятно нататък.
[bandcamp width=100% height=120 album=3051510144 size=large bgcol=ffffff linkcol=0687f5 tracklist=false artwork=small]
Ипи-то (EP (extended play)) е с особено интересно начало, което всъщност му върши много добра услуга. Пускаш си албума, около теб се нареждат хора с инструменти, придружени от остри погледи и казват – здравейте, господине/госпожо, това е кавър на неособено популярна песен от 80-те и това, което ви очаква от тука насетне е един скок в морето на меланхолията с любезното съдействие на бъдещето, което така и не дойде. Настанете се спокойно, ето ви кока-кола.
Moya e песента, с която започва Dark Days на Anna Bo. Тя, в оригинал, е на Southern Death Cult и е нещо като регионален британски хит. В нея участва все-още-не вокалистът на The Cult и бандата е пълен нихилистичен пост-пънк хаос. В едно тяхно интервю се намира следната вечна фраза: “Какво да кажа, какво да правя – не знам защо съм на тази земя и не знам защо ще я напусна”. Чува се гърмеж.
Пренасям се на празен булевард, стандартният продупчен асфалт, избуяла трева между лентите за движение и безсмислени светлини от всички страни. Караме престаряла европейска кола, която прекрачила тийнеджърството си става прекрасна капсула за Moya. Скоростта се увеличава, но минутите текат с различно темпо заради музиката. Свалям прозореца, изкарвам ръка през зейналата дупка и “в този момент” пронизващите вокали на Анна Бо минават и започват да обгръщат пръстите ми. Първо аз, а после и всички мои спътници започваме да проклинаме евтината колонка, от която слушаме песента. Без значение е – нощта е наша; в това безлюдно време ние се чувстваме едновременно в дъждовен Лондон, облечен в похот Берлин или под някоя пейка, способни само на звуци, в Провадия.
Две минути страхове – втората песен в EP- то се нарича Fears и на първо слушане ми напомня на историята на едни сладури, които се губят в гората, след като попиват неприлично количество гъби. Вместо да преоткрият себе си и да заживеят “нов, по-добър живот” те откриват един градински гном, с който прекарват остатъка от вечерта. Всичко е прекрасно, докато гномът не започва да придобива човешки качества, стигайки до там, че се оказва всъщност дете с психически проблеми от дом, който се намира в близост до хижата им. Историята завършва с това, как им дават 200 лв, затова че са намерили детето.
Песента определено напомня на разходка в ничие време, което се подкрепя и от текста, който обрисува едно обречено чакане. Емоция вероятно позната на всички. Нищо няма да е същото, пушилка до небесата в следствие на това, което се е случило и отново болка, отново страх. Прокълнат живот.
Спираме колата и сме пред магазин с надписи вариращи измежду – прахово почивстване, до вече мъртвата национална лотария. Две бири, една кутия цигари, чипс и едно студено кафе. Тръгва Lights in the Sky. Бягай, бягай – “Това не е ли на Nine Inch Nails, бе” – казва гласът зад волана. Да, очакваме Трент Резнър, но на негово място от стените се просмуква гласа на Анна Бо. Побягваме с черното возило към място, което може да е обложка на средноамериканска Post-hardcore банда – затихналите и сухи тунели на най-големият ни познат аквапарк. Освествам се към третата минута и усещам как нещата са повече от приятни, някой ме е хванал за ръката и ме разхожда из тези улеи “изпънати в небето, като антени”. Успявам да намеря цялото успокоение, което ми е нужно в думите: “Watching you drown, I’ll follow you down.”.
Предполагам е средата на Март или средата на Април, толкова е трудно да различа тези дни, че в главата ми са като една лоена маса, от тези, които можеш да намериш на дъното на тенджера. Късно е и е студено, отново се качваме и палим. Усещам, че макар цветът на небето да не се е сменил осезаемо, всичко около нас е с една идея по-тъмно – явно наближаваме. Музиката върви в пълен синхрон с нас и с отзвучаването на последните удари от Lights in the sky – голямата топка на притеснение се пука най-накрая и създава атмосфера на окончателна загуба. “Time, time has a way – you know”.
Започва “The sky’s heavy burden” – заглавие, което, признавам си, остана като ехтяща фраза. Поради липсата на текст, тук мога свободно да направя сравненията си с любимата тексакса синт сцена, от които най-ярки представители са S U R V I V E. Жанрът на осемдесеттарския John Carpentercore е изключително подходящ за панелния ад, в който се намирам в този момент. Бледи жълти светлини, многоцветни тераси и никаква хомогенност – тези извънземни тераси напомнят остри зъби, готови за пиршество. И всичко това е в песента, колкото и да се оглеждаш, обаче, – имаш две минути да го направиш, защото тази песен не значи почти нищо без предишната и следващата я.
Така стигаме до Dark Days, която дава и името на албума. Първоначално се изненадах, че точно с тази песен завършва музикалното послание на Анна Бо, тъй като темпото е високо, влиза свеж въздух измежду тоновете и като цяло се оформя една класическа пост-пънк, убий ме сега и завинаги, песен за края на света. При последващите слушания, обаче, това все повече и повече заприличваше на точния край на албума – глътка надежда, за това, че надежда няма. И това може би не е чак толкова зле. Господ няма вкус, всичко е в пламъци – това е прекрасно, нали?
Няма много интересни албуми по родните пейзажи, тъй като е сравнително трудно и безсмислено да отделиш време, да се отгледаш като музикант и да не започнеш да правиш по-достъпна музика. Банално е и е ясно, със сигурност за никой от нас това не е новина. Но е важно да се изтъкне, че в подобен вид трудности остават съществуващи само хората, които наистина имат нужда да създават музика и това е повече от достатъчно. Може да е малко, но е достатъчно.
И още нещо, като за край – мини албумът е изграден от улиците и сградите на София, от нейните миризми и понякога скапано осветление, но най-характерен в този албум е въздухът, пространството между тоновете и отношението между различните инструменти. Точно това разстояние успява да остави възможност за интерпретация и това може да направи албумът личен.
Препоръка – да се слуша в цялост.
Препоръка – да се слуша и Songs of the Melancholic Princess
