Кристиане Ф. е немска актриса и музикант, която става известна с автобиографичната си книга “Ние, децата, от гара Берлин”. По-късно, през 1981 година, по книгата излиза и едноименния филм, разказващ за наркозависимостта на жената през тийн годините й.
Филмът е режисиран от Uli Edel. Става култов за годините си и запазва имиджа си на брутално откровена лента, която не спестява абсолютно нищо на зрителя. Откроява се и саундтрака, който е изцяло на Дейвид Бауи. Самият той участва като представя свой концерт.
Въвеждащите сцени са на фона на David Bowie – V-2 Schneider и изповедта на младата Кристиане, която е кратка, но достатъчно ясна и в нея личи горчивината от действителността:
“Пикня и лайна навсякъде…просто трябва добре се вгледаш! На пръв поглед изглежда добре, с тревните му площи, …и шопинг-центровете му. А пък стълбите към апартаментите направо смърдят. И какво могат да правят децата, които са излезли да си поиграят? Докато чакат асансьора за 12-ия етаж, вече ще са се напикали, затова го правят направо във фоайето. Живея тук, откакто станах на шест, с майка ми, сестра ми и котката. Беше ми писнало. Целият град е облепен с плакати. „Саунд. Последното европейско диско. Исках да отида.”
Още с влизането си в дискотеката, в която всичките й съученици ходят, тя се оглежда с любопитство и интерес, докато „waiting so long, I’ve been waiting so…“ от Look back in anger триумфално звучи. Тя необмислено поема първото хапче, което й предлагат (може би амфетамин), а в тоалетната се сблъсква с първата ужасна гледка, от която тя ще стане част много скоро – млад мъж със забодена във вената игла лежи неподвижно, вероятно предозирал или просто припаднал. Тичайки, тя отива да повърне навън. Навярно сте чували, че стомахът е този, който първи ни предупреждава за несъвместимите с действителността ни сцени – на него първо му се повдига от разминаванията с това, което можем да понесем. С времето обаче се свиква.
Всички младежи от групата, с която Кристиане започва да се движи, са пробвали така забраненото Х, както самите те го наричат, за да не го изрекат. Тя иска да бъде като тях. Освен за да бъде приета в групата, но и от любопитство. Чувства, че вече може да взима решения за живота си. Иска да поеме отговорността от собствения си избор. Защо да не си представи, че може да е момичето, което знае какви ги върши.
Какво по-вълнуващо от това да бягаш с приятелите си в празен търговски център посред нощ, да разбиеш игра, в която хората пускат монети, за да си откраднеш; да избягаш от полицията и да прекараш нощта до изгрев на покрива на сградата в едно отнесено състояние на безметежност и недосегаемост. Това е очарованието на младостта – вярата, че не могат да достигнат енергията и мечтите ти, че всичко е възможно и че всяко бягство е утвържадване на свободата.
Тогава се случват и първите погледи един в друг, първото очарование от човек, който те привлича, който може би споделя същата съдба като твоята в този обсипан с плакати и лъскав на пръв поглед град, чиито невидими за преминаващия вътрешни стълбища са зловонни и мръсни. Появява се усещането на “Не съм сам”.
Някой друг минава по същите тези стълби, изкарва пари на черно по същите неприсъщи за още деца методи – като да проституира или да краде. И тогава към цялата картина добавяме една непреодолима зависимост – тази към хероина.
Играта на Кристиане да стане част от една група и да задоволи любопитството си, да изрази бунта си, се превръща в смъртоносна надпревара за поредната доза. Моралът се появява в кратките минути увереност, че заедно с човека, когото е харесала, могат да се справят със спирането на наркотиците.
Усещането, че имат обща цел и крайният резултат ще е заради общите им усилия ги мотивира да се държат за ръце и да се хвалят пред приятели след първия път, когато са издържали без дозата си. Но е трагично изказването “Щом видяхме, че веднъж можем да спрем, значи можем да спрем винаги, когато пожелаем.” Наивността е поредната грешка на младостта.
Кристиане остава силна. И оцелява. Трима от нейните най-близки приятели си отиват заради предозиране. В края на филма тя извървява пътеката, в която проглежда – отваря широко очите си в подземията на метрото и вижда всички онези зависими хора, които са се предали и оставили в ръцете на хероина да ги поведе към дъното.
Не се случва често да попаднеш на филм, който да те завладее със своята специфична атмосфера, но Кристиане Ф. е един от тези бисери, където изкуството и трагедията се обединяват, за да създадат култова лента.
Сега Кристиане е на 51 години, живее в Берлин и е издала втората си книга – „Кристиане Ф. – Моят втори живот“. Не е здравословно добре заради наркотиците, които е взимала през 80-те.
“Мислех, че Дейвид Боуи ще бъде звездата в моя филм, но всъщност се оказа, че е моята героиня”.
“Филмът не представи живота ми, докато пораствах. Баща ми тормозеше мен и сестра ми. Майка ми не правеше нищо. Той се интересуваше само от нея, от аферата й с друг мъж, от красотата й. Постоянно се чувствах пренебрегната и самотна. Имах нужда да принадлежа, да съм част от нещо – борех се със света извън мен.”
“Книгата написах, когато бях на 16. Беше като терапия за мен. Исках да излея всичко, което чувствах. Смятах, че това ще се превърне в една от многото книги. Но сгреших – привлече твърде много интерес. Хората се питаха “Тя ще се пребори ли със зависимостта си” “Жива ли е още” “Още ли е зависима”. Никой не искаше да стана приятелка на сина му или да живея в съседната му къща. Всички се интересуваха само от историята с наркотиците. Съжалих, че я написах.”
“Ако си специален – например поет или музикант, хората ще ти се възхищават, независимо дали си наркозависим. Но ако нямаш талант, ще те възприемат като безполезна измет. Обществото не приема зависимите от наркотици, смята ги за социопати, но приема, когато родителите пият по една бутилка алкохол и оставят децата си на бавачки, защото искат да се забавляват. Не разбирам това разделение”.
“Радвам се, че имах шансовете, които имах, въпреки че не се възползвах от всички. Вече има ред в моя хаос.”
“Здравето ми е разклатеното. Пия твърде много алкохол, пуша трева, на метадон съм. Черният ми дроб скоро ще откаже. Но не съм пропуснала нищо от живота си. Не препоръчвам на никого да живее така, но това е моят живот. И знам, че ще приключи скоро”.
Aвтор: Яница Григорова
