„00:00 е, нямам цигари, нощта е тиха, не мога да заспя, теб те няма също;
00:02 е, намерих цигари, може и без теб…“
Буковски
Това е писмо, което Чарлз Буковски пише до Уилям Пакърд, редактор на New York Quarterly през 1992.
Здравей, Уъм Пакърд:
Хм. Слушай, знам че няма как да разпечатате всички одобрени стихове от запасите си. Първо, това би подлудило всички добри души във Вселената. И, второ, има и други писатели. Хм.
И все пак, не мога да се въздържа, въпреки че знам всичко това, да ви изпратя един стих – балон с лайна, който може да избухне в многолицевото царство на крайната набожност. Хм. Хм, Хм?
Все още, някакви притеснения за “няма нощ”, тъй като такъв стих се счита за анти-социално просветление… както една пияна плоска жена? Невъзможно и нечестно. Няма вече пияни курви. Има само глупави, долни бели мъже. Няма порочни хомосексуалисти или лесбийки или бисексуални. И вече няма глупави, долни черни мъже. Въпреки че може и да има някои глупави долни жълти или кафяви мъже, в зависимост от политическия климат и силните на деня. Всеки заслужава директна атака и присмех по отношение на всяка сила, която биха приложили над нашето оцеляване.
Най-успешните комерсиални писатели знаят какво да атакуват и кога. И дори артистчетата, които се доберат до Нобеловите и наградите Пулицър, тях също ги проверяват зе всеки опасен сигнал за индивидуалност. “А какво за…?”, казваш ти. Какво за тях? Те също нищо не струваха до сигнала на момента, указа, продължаващото търсене на контрол върху мисълта. Те бяха само предвестници на очевидното.
Но да се върнем към малките въпроси, винаги ми е било любопитно, че атакуват моето писане заради това, че описвам другите по начина, по който ги виждам, а никога не критикуваха писането ми когато се държах като нагъл тип и извратеняк. Това може би е изкуство, казват, той се нарича шибан глупак. Те го харесват, това охлажда подпалените им страхливи задници.
Сега живеем в условията на ужасен климат. Всеки очаква да бъде оскърбяван. Мисля, че вярвам повече от всеки в правото да бъдеш това, което искаш да бъдеш. Всъщност, вероятно съм изхождал от тази предпоставка повече от всичко и в резултат си навлякох безкраен ад. Но го направих от своя собствена позиция, сам-самин, а не подпомаган от весела група в безопасен припев. Това не е толкова група, която настоява за правата си, а по-скоро група, която иска нещо повече от права, тя е почти племе, което все повече се надига, подсъзнателно или вероятно даже съзнателно иска да бъде победител и да го начука на всички. Също, има такива във всяка група, които са просто психопати, които искат да бъдат видяни и чути на парад или на друго проклето място или време.
Като писател човек трябва да пише каквото вижда и чувства без значение от последствията. Всъщност, колкото повече последствия, толкова повече вдъхновение. Някои го наричат лудост. Аз му викам полуистина. Знаете ли, няма нищо по-забавно, по-смешно от една полуистина, защото я виждаш, четеш я толкова рядко. Цапва те с освежаващ удар, пробягва нагоре по ръцете, в главата, зашеметява те, мамка му, мамка му, толкова рядко, толкова хубаво. Видях няколко такива в Селин, в Достоевски, в Хамсун, избухвах в смях докато ги четях и беше такава радост.
В наше време, единствената безопасна цел на писателя е белият хетеросексуален мъж. Можеш да го направиш убиец, изнасилвач на деца, копеле. Никой не протестира, Нито дори белият хетеросексуален мъж. Той е свикнал. Също, неща като “Белите мъже не могат да танцуват”; “Белите мъже не могат да скачат”; ” Белите мъже нямат чувство за ритъм.” и т.н. Това, което се случва тук може да бъде полуистина и все пак най-вече така бърборят белите жени и се тръби по медиите от белите мъже. Расист ли съм аз? Кажете ми, колко не-бели са влизали в дома ви или в стаята ви напоследък?
Е, продължаваме нататък. Вероятно има някаква психоза тук. Надявам се. Изглежда това дава предимство на работното място. И все пак, стихът “няма нощ” ме кара да се замисля за това и за реакцията, която ще получите ако я публикувате. И още, много от нас са имали нощи като тази. Това е просто място в мястото, нещо, което избухва във въздуха и за цялата му грандиозност има известна полудяла очарователност на двама души, заедно хванати в клопка в един свят, който никога не е работил за тях и никога няма да работи. Няма преднамерена обида към мъж или жена, но ако там има някаква обида, тогава добре, тя пасва.
Е, аз пия, пил съм или не бих продължил твърде дълго без това.
Като цяло, само искам да кажа, че по това време е трудно за един писател, който иска да пише така както е или както е било. През 90-те има много повече ограничения, отколкото някога е имало през 50-те. Важното е не толкова как мислим, а какво можем да кажем. Всяка епоха носи своите собствени покаяния и противоречия, но краят на 20ти век е особено тъжен. Изгубили сме смелостта си, готовността си да рискуваме, сърцето си.
Слушайте, повярвайте ми когато казваме и говорим истината, жените ще я обичат, черните, кафявите, жълтите, зелените, червените, пурпурните ще я обичат и хомосексуалистите и лесбийките и всички вариации между тях ще я обичат. Нека не се занимаваме с глупости, ние сме различни, но сме един.
Ние носим смърт един на друг и смъртта ни носи истината. Виждали ли сте някога онази смазана котка на магистралата докато карате с 70 мили в час? Това сме ние, бейби. И аз крещя до небесата, че не трябва да има друг начин, други думи, други граници. Просто хвърляме заровете, регулираме бялата светлина и се смеем по няколко пъти на ден.
Бук
Превод: Анна Стоева
