“Café de Flore” (2011) на Жан-Марк Вале те омотава и те оставя сам да се разплетеш. Това е първият филм, на който представяме второ ревю.
Гледната точка на Яница Григорова:
Когато най-много се нуждаете от отговор, го получавате под една или друга форма. Но е важно да сте с широко затворени очи. Тогава няма да ви убегне дори вятърът, довял листо точно пред табелата на едно кафе, от което ви наблюдава един потенциален спътник в живота ви.
По пътя ни често ни се изпречват хора, които искат да ни настанят до себе си, да ни поведат за ръка. Кое обаче е важно – да ги последваме по тяхната пътека, да обърнем посоката им и да ги насочим към нашата или просто да се разминем на кръстопътя на пътеките си?
Май няма значение. Срещите и пътищата, които се пресичат, са част от пътешествието на душите в състояние на чиста, възвишена любов.
В „Cafe de flore” тази обич се пренася във времето и запазва себе си, смачквайки всички обстоятелства, пречки и забрани. Проявената любов няма нужда от одобрението на учителя, обществото, родителите, мнението на другите човешки същества. За нея няма норми във времето и пространството.
В един живот тя е майка, в друг любима. В трети е дете.
Винаги успява да намери пролука в зидовете и да се промъкне на недопустими за себеосъществяването си места. Веднъж намерила си място, тя процъфтява и трудностите само могат да я направят по-самоуверена и настойчива.
Любовта не се предава в лапите на баналностите, тя не може да бъде премахната и унищожена, защото планът й е по-велик от разбиранията ни.
Когато две души трептят в една честота, или когато честотите им заедно създават нова мелодия, или когато са пълни противоположности, които се запълват като мисълта между две скоби – тогава любовта си намира уютно местенце, за да пресъздаде хаоса във водовъртеж на илюзиите и надеждите.
Сродните души съществуват, за да допълнят своя вътрешен мир с нашия, а симбиозата никога не може да бъде обяснена, усетена и разбрана с думи.
Тя е привилегия само на двете души и е приказка и реалност единствено за тях. Те имат щастието да се срещат под различна форма в различни животи и никога не остават недокоснати помежду си в действителностите, които им се предлагат.
Обичта на сродните души иска да се прояви под различни форми, за да изпълни мисията си да се усети с всяка една вибрация, която човек може да изпита в неземното си пътуващо съзнание.
Обичта е една цялост, която при различни обстоятелства може да бъде майчината обич, пръстенът, който ни врича във вечност, детската прегръдка, при която разстоянието не може да скъса съвършенството й.
Сродните души не са обречени. Те са благословени да се докоснат до себе си безброй пъти.
Това е необяснимият божествен дар в краткия ви престой в нечие тяло.
Виж още едно ревю за “Café de Flore”: Не всеки има сила да обича
