Чета дебела книга, почти колкото буца сирене. Важна книга. Спечелила е 100 хиляди на един голям европейски конкурс. Писана е от нашето първо литературно острие след демократизирането на системата. В момента я четат на няколко езика милиони като мене и не чак като мене. Издадена е от свръхмецената Бож. Апостолова, ама книжното тяло нещо не ми харесва. Трябва постоянно с двете ръце да натискам страниците му, за да стои мирно. Като еластично животинче е. Много добра спойка има в краищата на колите.
Каква е тази преса, какви са тези машини на печатницата – мъча се да пречупя материалния носител на романа така, че да няма нужда от премаляването на ръцете ми – не става. А всеки ден минавам на метри от “Жанет 45”. Работя до рекламата-паметник “Въртящия се мотокар”. Даже имам там една баш-землячка, дясната ръка на Апостолова още когато са я низвергвали от “Хр. Г. Данов”. Казвам “баш-землячка”, защото сме расли на един и сащи мегдан. Та идва ми да спра на удобния им паркинг, да се кача по железните стъпала и да им кажа очи в очи: Имайте предвид, че някои читатели са чисто физически ограничени. Аз например наскоро съм орязал асмите, лозето, фиданките, пръчките от сухата смокиня, издънките на дивите сливи. И сега тяхното упорито книжно тяло ми идва в повече. Тъй де, човек чете за удоволствие, а не да си измъчва крайниците!
За сметка на това текстът е майсторски! Кажи-речи наборът Г. Господинов е направил конструкция за чудо и приказ. Шмугва се в спомените на дядо си, слаломира между лабиринтите, митични и настоящи. Жонглира със соцостатъците в главите на нашето поколение. Агитира за защита на животните и на захвърлените в нас животни. (Точно тук ме извинете за някои несръчности: например за слаломирането между лабиринти! Ама вече го написах. Нека за по-голяма автентечност си стои.)
Колкото по-четеш, по дълбокомислено става. Захвърленият човек, изоставеният човек, парясаният, пренебрегнатият, зафученият, потуленият – “неясна тъга и страх, истински див старх”. От минотавъра през краткия списък на изоставените до бреобръщането на времето чрез напрягане на сетивата на всички човеци в акта на припомняне…
Чета си аз като всеки читател, макар и с натежали длани. Схващам изпедепцването на автора да “врътка” важните неща и по едно време се плесвам по челото. Как отминах онзи важен момент, къде беше – “нуждата от войни изчезва, човек може да се чувства безсмъртен … “
Прехвърлям назад страниците от вестникарска хартия, ровя, ровя като минотавър с конска жилка в ДНК /дезоксирибонуклеинова киселина/, като хигиенист, открил къртичина пред НДК /Национелен дворец на културата/… И, хоп – ей я конкретната филосовска идея.
„Представете си свят, в който всички се договарят в нова йерархия. Където Нетрайното и Живото е по-ценно от Вечното и Мъртвото… да си представим какви последствия може да произведе това. / Запомнете тази уговорка! – вметката е моя./ Веднага отпадат доста причини за войни и грабежи. Съблазнителното за грабеж е онова, което е вечно или поне трайно, като кюлчето злато например, като здравите къщи, градове, дворци, земя … Никой не воюва заради куп ябълки или не обсажда град заради уханно цъфтящите му вишни. Докато обсадата трае, вишните ще прецъфтят, а ябълките ще изгният. А тъй като златото ще изгуби своята ценност, то ще се търкаля по земята и никой няма да се сети да тръгне на кръстоносен поход за него”
Виждате ли “връткането”? Струва си да изгубиш още 5 минути с препрочитане, да се насладиш на чудесната идея. Пусто договаряне му е майката! Даже Г. Господинов си е измислил опонент. Нали знаете – в спора се ражда истината. Да, ама опонента така го е измислил, че когато си иска, го бута “в капана”.
И понеже съм вглъбен в книгата като харпун в дънна риба, почвам с моята башка-емпатия. Господинов си нямаше беля, та изхвърли приятеля си Гаустин в 1937 г. Рожденната година на баща ми. Как е станало, що е станало, но сега аз съм в спомените на баща си, а Гаустин от съзнание на съзнание е прескачал и също се е загнездил при баща ми. Пълна случайност.
– Щом Г. Госодинов по всяко време може да лашка опонента си в капан – казва Гаустин, – значи това е най-обикновен фейсбуков профил. Пълно тотализиране на мисълта. А темата е мното, много, много важна! Ти трябва да му станеш опонент!
И така читателската ми роля е дотук. Сега съм литературен герой от сериозен роман. Споря за нещо сериозно и ще мисля.
Ето, чувам горния цитат и контрирам:
– Чакай, чакай! Нека се спрем тук. Искаш да видим последствията от смяната на Трайното с Нетрайното, на Мъртвото с Живото?! Хайде да ги видим! Гледай, гледай …
– Какво да гледам! Съблазнителното за грабеж е онова, което е вечно или поне трайно, като кюлчето злато например, като здравите къщи, градове, дворци, земя … Никой не воюва заради куп ябълки или не обсажда град заради уханно цъфтящите му вишни. Докато обсадата трае, вишните ще прецъфтят – повтаря авторът.
– Ти говориш за смяна, но тази смяна не си я извършил в главата си, а само на думи. Ако наистина извършиш смяната, ще почнеш да казваш: Тези ябълки са ценни и уханието на онези вишни е ценно. И хората ще почнат да казват така. Нали сам прие, че хората се договарят за нова йерархия. Съгласен?
– Съгласен.
– Но властниците, които също са приели, че ябълките са ценни и уханието на онези вишни е ценно, няма да сменят с нищо алчността си и насилническите си страсти. А какво ще сменят?
– Кажи ми ти!
– Ще сменят тактиките на войната. Ще ги докопат без обсади, за които ми драскаш само защото говориш за смяна на ценностите, а разсъждаваш според досегашните такива като все ти е в главата, че и кой не воюва заради куп ябълки или не обсажда град заради уханно цъфтящите му вишни.
И не ми казвай, че не може да има войни без обсади и сражения.
© Веселин Д. Делчев
