От Боряна Людмилова
Така хубаво е да се мълчи с теб. Днес починало някакво момченце от рядка болест, съвсем неочаквано. Отмених срещата си и останах вкъщи. Исках с теб да си помълчим за това.
Някога, когато имах лош ден на работа или се скарах с приятел, излизах. Колкото по-шумни бяха местата, толкова по-добре. Пушех, говорех високо и размахвах рязко ръце, докато не размажа дебелата мисъл по масата, да не може да мръдне повече.
Сега обаче предпочитам просто да поседна с теб и да помълчим за всичко това. Толкова вълнуващо и съзидателно е да се мълчи с тебе.
Понякога премълчаваме целия съботен вестник- политиката, икономиката, криминалните новини, а само колко смешни са вицовете! Накрая прогнозата. Ако с останалите да се говори за времето е празнословие, с теб да се мълчи дори само за един облак е цял роман.
Дълго премълчавахме „Записки от подземието“, толкова, че за момент дори забравих, че си тук.
Изведнъж се сепнах, но ето те.
Да мълча с теб се беше превърнало в единственото пълноценно занимание.
Всичко останало, дори разговорите с теб, бяха време между две наши мълчания.
Постепенно намаляха приятелите, после и случките, малко по малко забравих думите и майчиния си език.
Сега си мълчим най-често за лястовиците, заклещени между двойните капаци на прозореца, все още живи, и за мравките, които вървят на заден ход и ме носят нагоре нагоре към върха на житния клас.
Един юнски следобед ти си още момче, вървиш по поляната и внезапно ме виждаш.
Спираш се, аз съм така съвършена, златиста и мека.
Ти ме откъсваш, стискаш ме в юмрука си и ме носиш с теб през целия път, чак до оградата.
