Призрак
I. Мракът
Сред гробницата тъмна на скръбта,
където мен Съдбата заточи ме.
Където лъч не трепна и Нощта
е господарката със странно име,
а аз — художник на насмешлив бог,
осъден да рискувам върху мрака;
където сам като готвач жесток
сърцето си варя, че глад ме чака,
понякога пристъпва нежна кротка
виделина — тъй като днес проблясна!
И докато израсне тя — една! —
по леката й източна походка
познавам свойта гостенка прекрасна:
макар и черна — все пак светлина.
II. Ароматът
Читателю, дали и ти, блажен,
си вдишвал — лакомник с душа пияна —
сред църквата зрънцата на тамяна
или в торбичка мускус вкоравен?
Магичен чар от глъбината странна
на миналото рием всеки ден!
От цветето на спомена пленен,
любовникът над тялото се скланя.
… От тежката й гъвкава коса —
кадилница в алкова — се разся
див мирис, който чувствата тревожи,
а дрехите й — кадифе, атлаз, —
пропити с младия й чар и сласт,
разпръскваха дъха на скъпи кожи.
III. Рамката
Тъй както рамката една картина —
макар от славен майстор да е тя! —
допълва с прелест странна и старинна
и я отделя от Реалността,
тъй мебели, бижута и коприна
се свързват с тази рядка красота:
непомрачена чистота, невинна —
и рамка са й всичките неща.
Понякога си мисли, че мнозина
към нея гледат влюбено; с очи
зовящи, а сластна голота, ехидна,
тя тъне в ласките на муселина.
Но в жестовете, в позите личи
маймунката, по детски миловидна.
IV. Портретът
И болести, и смърт — и най-накрая
ще станат пепел огънят в гръдта
и погледът пламтящ и чист, и тая,
засмукала сърцето ми уста,
целувките — от билка по-упойни,
възторзите — по-живи от лъчи…
Какво остава? О, мой дух, мълчи!
Рисунка с три бои, с черти нестройни,
самотна като мен в живота свиден,
която Времето, старик обиден,
с крило огромно трие всеки час…
Убиец на Живота и Изкуството,
не ще погубиш в спомена ми, в чувството
и Нея — моя слава, моя страст.
Charles Pierre Baudelaire, Un Fantôme, 1857
© Кирил Кадийски, превод от френски, 1991
