Слязоха от влака и тръгнаха първо през града, който беше малък и с мрачни посивели къщи, после се насочиха към гората.
Той ѝ говореше за намерението си да замине за Африка, само му трябвали пари, иначе всичко бил проучил, имал сигурен план, щял да зареже университета, а тя го слушаше и се опитваше да докосне ръката му в тъмното.
Вървяха по черното, под краката им пукаха сухи клони, листа и съчки, светлините на града изведнъж се скриха, напред тъмно, назад тъмно, а те по средата в тесния път между дърветата и само скритата в облаци луна изскачаше понякога и плахо светваше над тях.
Той продължаваше да говори, гласът му я галеше приятно и тя беше готова да потисне страха от тая гора и вината от образа на майка ѝ, която със сигурност я чакаше с тревожни очи на прозореца.
– Къде всъщност отиваме, реши да попита.
– Братовчед ми живее тук в едно село, обещах да му занеса нещо, до час ще стигнем.
Огледа се и продължи – Идвал съм само по светло, но не изглеждаше така – и се загърна в якето си.
-Страшно? – добави тя, но той замълча.
Настана неловка тишина и изведнъж тя си спомни миналия понеделник. Седеше в стаята си с книга, но очите ѝ бягаха по страниците. Мечтаеше за него, за Валентин. Когато на вратата се звънна и тя отвори както си беше с една рокличка и боси крака, не можа да повярва, че той стои срещу нея.
Каза ѝ набързо – здравей, минах да те видя и да ти върна лекциите, бутна ѝ листите в ръката, дори не успя да му отговори и той изчезна.
Толкова се зарадва, сърцето ѝ заблъска, главата ѝ бръмна като пчела над цвете. Валентин, Валентин, толкова красив и недостижим да дойде на нейната врата.
Тогава почти не забеляза момчето с него.
Сега изведнъж си го спомни. Стоеше встрани до оградата и я гледаше хищно с гадната си усмивка, главата му обръсната до кожата, набит и як, нисък и с този противен поглед, тя веднага го забрави, толкова беше неприятен, че го изхвърли на момента от съзнанието си.
Сега обаче, споменът за наглото му лице натрапчиво изскочи в паметта ѝ. Цялата сцена изблестя в главата ѝ като на екран и тя я видя от мястото на безпристрастен свидетел, някак отстрани и отгоре, аналитично я огледа със студени и трезви очи.
Аз съм нещото – каза си. Аз съм което е обещал на братовчед си. Онзи противния с голата глава. Валентин ме води натам. Сама влязох в този капан.
Спомни си как веднага се съгласи да тръгне с него. Харесваше го много, можеше да открадне малко време и да го придружи, той каза- ще се върнем веднага, за два часа не повече.
Бяха я учили да разчита на себе си Казваха ѝ че е умна и силна и тя наистина беше. Такава беше. И днес това идване тук тайно от майка ѝ и баба ѝ се оказваше огромна грешка, слабост, глупост.
Погледна го, вървеше заврял нос в якето си. На какво ли е способен, мина ѝ през ума. Стана ѝ мъчно за него.
Чуваш ли гласовете – каза му изведнъж и той закова на място както вървеше.
– Какви гласове – попита задавено и тя видя как ръцете му напъхани в джобовете потрепериха.
Тръгна напред, а той я догони и дръпна за ръкава на тънкото палто
– За какво говориш?
Тя продължи да върви, не му отговори, тъмнината поглъщаше тънките ѝ крака и само косата ѝ проблясваше със сякаш собствена светлина.
Вървят след нас през цялото време. Чувам дишането им и как говорят. Двама са или повече. Може би трима.
Някой изскимтя и тя се спря. Той беше. Погледна го в очите, носът му беше станал като восъчен с една унизително увиснала капка, която се събираше между ноздрите му.
Веднъж четох за едно момиче, което ядяло пръст. Толкова много обичала, ровела в градината и я поглъщала, не можела да спре, цялата се натъпкала с пръст, тялото ѝ станало мокра кал отвътре. Краката ѝ натежали от калта, едва се влачела.
– Стига – изписука той и се прокашля – Стига – опита се да извади нормален глас.
Мислиш ли, че е била кална от вътре и просто е взимала още от своето?
Страхът му се усещаше като живо тяло, и Ема поклати глава в съчувствие. Представи си майка си как полудява в тревога за нея и сърцето ѝ се сви.
– Мисля, че трябва да се върнем в града. Ако останем още в гората няма да излезем никога от нея.
– Кой ти каза, какви ги дрънкаш – страхът се отцеждаше от всяка негова дума и Ема отново го съжали.
– Когато започнем да усещаме глад тези ще скочат върху нас. Ще вземат от своето, разбираш ли, те са вечно гладни, ще ги привлече тяхното към нас.
– Аз не съм гладен, не съм – усещаше, колко уплашено звучи, но продължи да повтаря като на себе си – Не съм.
Вчера баба направи торта. Най – обикновена, с бисквити и крем.
– Обичаш ли торта – попита го и без да получи отговор разбра – трябва да се върнем в града, каза с твърд глас.
Някой премина наблизо. Дишаше тежко и влачеше крака.
Таралеж беше, Ема веднага го разпозна, в двора на тяхната къща често идваха с малките си, но се вкопчи в ръкава на Валентин.
-Чу ли, чу ли – и го разтърси
Да, от ужасените му хрипове ставаше ясно, че е чул.
-Слушай – тя се спря и го дръпна към себе си, аз зная кои са тези.
Завъртя се наобратно и тръгна решително.
Той тръгна след нея.
Пътят наобратно уж беше същия, обаче ги подведе и се загубиха. Мракът като черен печат се беше поставил навсякъде, а една лека тънка мъгла изпълзя ниско в краката им.
– Въртим се в кръг – каза тя и спря – от час поне се въртим в кръг.
Седна до едно дърво и мъглата я обгърна като бухнала перелина.
Той се приближи неуверено до нея. Не го виждаше добре, но усещаше как погледът му бяга като уплашено животинче.
– Седни тук – каза му – ще чакаме да се съмне. Ако продължим най – много да се изтощим до смърт.
– Чуваш ли нещо – попита я и седна до нея. Трепереше и Ема си помисли, че съвсем до скоро беше силно влюбена в него.
– Чуваш ли онези, ти каза, че знаеш кои са.
– Имаш ли родители, братя, сестри – очите ѝ потърсиха лицето му
– Живея с майка ми – отвърна неохотно – само двамата сме.
Ема си спомни своята собствена майка
Моята майка сега е полумъртва от страх за мен. И баба също.
Той сякаш не я чу, но после потри лицето си с ръце и каза:
– Мен никой не ме чака. Не е разбрала, че ме няма. Мога да не се прибера с години. Не съм виновен, че се загубихме – добави и обърна глава към нея, а тя чу как вратът му изпука от движението.
– Къде е баща ти
– Не го познавам.
Нещо изпищя наблизо и той сви краката си към тялото.
– Със сигурност няма да се измъкнем от тук – гласът му съвсем изтъня, страхът го мачкаше от часове – и аз ги чувам. Чувам ги. А ти?
– Защо не си близък с майка си? – Ема напъха ръце в плитките джобове на палтото си
– Няма значение. Какво е значението? Ще умрем като кучета тук, ще ни намерят оглозгани до кокал, аз съм един глупак, един жалък нещастник.
– Гладен ли си – попита Ема – аз – да.
Той млъкна и скри лице в якето си. Нищо не каза, мълчеше, а после целия започна да се тресе, първо се чуваха глухи хлипове, после заплака с глас.
Ема стоеше до него и си мислеше колко много има до сутринта.
Студено беше, студът се беше залепил към тялото ѝ, как искаше да е в леглото си сега.
– Защо плачеш – гласът ѝ прозвуча рязко – чувстваш се зле, че не успя да занесеш на братовчед си, онова което той очакваше?
– Как измисли това – гласът му за първи път от часове прозвуча както преди – не. Мога да му изпратя парите и по пощата.
Ема се огледа. Мъглата беше навсякъде, погледна към него и в тъмнината очите му светнаха към нея.
– Излъгах те – каза му с равен глас – няма никакви демони тук. Стъпките бяха от таралеж. Излъгах те, за да се върнем. За да те уплаша. Не знаех дали няма да ме удариш и да ме влачиш до там.
Той изведнъж спря да плаче. Вдигна глава и се ослуша. Избърса лицето си с ръкав и остана така като оглупял срещу нея.
– Какво?
Излъгах те, защото изведнъж разбрах, че ме водиш при онзи, с когото дойде вкъщи. Наплаших те за да спечеля време.
Не съм идвал с никого. Бях сам. Сам. Исках да те видя, защото те харесвам.
Ема се втренчи в лицето му. Приближи се почти до носа му и попита тихо :
– Защо се уплаши толкова много? Не е ли вината, тази, която те кара да трепериш като лист и да вярваш на всички тези измислици за демони?
Валентин поклати глава безучастно.
– Винаги съм се страхувал от тъмното. Може да ти е смешно. Майка ми често се връщаше чак сутринта. Понякога си мислех, че се побърквам. Особено, когато идваше онзи с обръснатата глава. Просто стоеше там и ме гледаше. После спря да идва, а и вече не бях дете. Но страхът си остана. Както виждаш, малко ми трябва.
Ема не знаеше какво да каже.
Той лъже, помисли си и се хвана за това. Той лъже, не трябваше да му казвам.
Луната изведнъж се показа и освети дърветата пред тях. Там стоеше онзи. Главата му беше обръсната до кожата, а усмивката с дребни редки зъби смрази кръвта ѝ.
Да бягаме.
Да бягаме.