В целия ми живот ми се е налагало да нося тапи за уши точно два пъти. И двата пъти бяха тази вечер.
Отне ми два дни, за да се завърна към едно относително нормално състояние, да виждам нещата на фокус и да не отговарям на всеки въпрос с „А-а?!“. Концертът на A Place to Bury Strangers беше всичко друго, но не и обикновен гиг в петък вечер. Всичко това е от друга планета, по-голямо от мен и теб, по-голямо от София, по-голямо от Ню Йорк и Уилиамсбърг, по-голямо от хляба. Беше красиво, страшно, забавно, напрегнато. Еуфория, красота, насилие, удоволствие… We’ve come so far!
Всеки опит да обединя преживяването от този 12 ноември 2015 г. завършва на парчета, серия от имплозии, които разпръскват всички подредени мисли на микровселени от звук и светлина, натиск в корема и ослепяващи шумове. Вълнение. Енергия.
Мисля, че се отказах от идеята за стандартен гиг-репорт… отдавна, още на място. Шоуто на A Place to Bury Strangers не можеш нито да го снимаш, нито да го запишеш на видео с телефона си, нито да го разкажеш с добре артикулирани цели изречения. Не става.
Този концерт ме накара да застина статичен в опит да обема всичко онова, което се случваше пред мен, зад мен, вътре в мен – и да го съединя в цялостна картина: образ и звук, преживяване. Опит. A Place to Bury Strangers е Вселена, която ти ебава майката на сетивата и те побърква. Изстрелва те в орбита без промил алкохол. Контролиран хаос? Може би. Оргазмично преживяване – със сигурност.
С малко закъснение от обещания час на сцената се качват нашите момчета от Black Swells. Те са готини и са рокендрол, харесвам ги. Ако някой ме пита, правилната българска група за съпорт на APTBS в момента са Doesn’t Frogs, но и така не беше зле. The Black Swells имат нов албум, за който съм се изказал ласкаво – прочети цялото ревю тук!
GROOMS, които подкрепят голяма част от турнето на APTBS, са супер свежа и много приятна за слушане и гледане на живо банда. Лесно можеш да се объркаш по студийните им албуми, където звучат доста прилежно, колежански и дори фино. На живо са истински фурор!
Аз лично прекарах целия им сет втренчен в басиста им, който ползва сравнително нестандартния Fender Bass VI (шестструнен инструмент, който е нещо между много ниско настроена китара и бас). Вокалът и китарист Травис има рожден ден тази вечер, и изобщо обстановката е секси…
Излизането (след не много кратка подготовка на сценичния сет) на APTBS е удар под кръста от самото начало. Те просто излизат и нищо вече не е същото. Вече не съм в добрия стар Микстейп, а някъде другаде. Далеч. Всичко е в дим и лазери. И шум. Много шум. Филм. Тапите за уши, които си купих на ташак заради готината кутийка, влизат в употреба.
От време на време ги махам, заради тръпката, само за да ги сложа отново когато почне да ми се повръща. Оли Акерман – човек, на който отдавна се възхищавам заради революционната му работа с Death by Audio – е истинска шизофрения в човешки облик. Разбитият му Jazzmaster е от един паралелен свят, от него излизат звуци, които… не би трябвало да излизат оттам. Басистът Дион е животно, което ме гледа страшно, право в очите, докато ме рита в стомаха с нискочестотни шутове.
Хвърляне на китари по сцената, скачане в публиката. Границите се размиват. Граници няма. В публиката половината хора са на черешата – еуфорична тресяща се маса от коси, цици, ръце и хълбоци. Другата половина стоим като подводни статуи, като на литургия, като на тържество, като на погребение.
Всичко завършва меко казано неочаквано – ето така:
Останалото, както казват, е история. Олекнал от пот, мисли и чувства се отправям към вкъщи. Усещането е сюрреалистично. Необичайно тихо.
Благодаря!
Текст и снимки: Иван Шентов
