Тия съм ги гледал. Вече три-четири пъти. И все стигам до същия извод. Има групи, които не правят концерти, а те вкарват във филм. Но да караме по ред.
Още с влизането имам познатото усещане, че няма да е стандартен концерт. Публиката е разнородна, но неслучайна. Хора, които очевидно следят сцената от години, и такива, които сякаш просто търсят нещо различно от обичайния клубен шум. Стари агенти, местни легенди и хлапета. Много хлапета с очи като палачинки. Сравнително малко позьори. Много добре!
Kontravoid започна без излишни жестове. Почти без присъствие в традиционния смисъл. Маска, светлини и звук. Бас линиите – сухи и точни. Ритъмът – почти механичен, а вокалите звучаха като нещо, което се случва в другата стая, филтрирано. Хората не реагираха бурно, но и не стояха съвсем пасивно.
След това дойде моментът, в който всичко това трябваше да се разпадне. Започна неочаквано.
APTBS превръщат залата в тенджера под налягане. Басът е оръжие за масово поразяване. Барабаните са картечница. Фийдбекът е литургия. Оливър Акерман размята половин китара, която изглежда като ръфана от зло куче. 20 minutes in цялата банда слиза от сцената и се провира през тълпата, за да направи нещо средно между психеделичен дръм съркъл и ритуално колене на агне, само че агнето бяха някакви странни синтезатори.
A Place to Bury Strangers не правят плавни преходи. При тях има ясна граница: преди и след. Още първите секунди на сета промениха атмосферата рязко. Звукът беше плътен, агресивен и физически осезаем по начин, който огъва пространството. Абразивни откоси, които те удрят в лицето, отскачат от стените, карат те да се оглеждаш, дори когато няма какво да видиш, защото си ослепен от блицове.
Оливър Акерман отново беше в своята стихия, не толкова като фронтмен, а като петно светлина, което експериментира в реално време. Имаше моменти, в които сетът звучеше като класически шумен инди рок, но те бяха по-скоро отправна точка за заблуда на противника. Оттам нататък всичко започваше да се разтяга, да се чупи и да се събира наново. Китарата преминаваше от разпознаваеми рифове в чиста текстура, барабаните ту ускоряваха, ту се размиваха, а новият материал от Synthesizer добавяше още един слой. По-студен, по-индустриален.
Светлината играеше също толкова важна роля, колкото и музиката. Имаше дълги моменти, в които сцената потъваше почти напълно в тъмнина, прекъсвана от резки, агресивни проблясъци. Това не беше просто ефект, а част от преживяването. Подъл номер, който ти отнема визуалната опора и те оставя насаме със звука. Още ме боли главата.
Въпреки интензитета, концертът не се превърна в пълен хаос в негативния смисъл. Имаше усещане за племенност и структура, макар и скрита. Някаква вътрешна логика, която държи стаята заедно, дори когато на пръв поглед всичко наоколо се разпада. Публиката реагираше различно в различните части на залата. Отпред хората бяха почти погълнати от случващото се, докато по-назад имаше повече дистанция, повече наблюдение. Никой не изглеждаше безразличен.
Може би най-точното описание на вечерта е, че не беше удобна. Нито за слушане, нито за възприемане. APTBS не търсят одобрение и не се опитват да се харесат. Те просто съществуват по собствените си правила. Показаха ни го за… четвърти път.
Още едно доказателство, че артисти като тях не се връщат тук по инерция, а защото има публика, която разбира и търси точно това. За хората в залата това вероятно ще остане една от онези вечери, които не можеш да преразкажеш напълно. Но можеш да си намигнеш конспиративно с някой, който е бил там, дори след години.
Репортаж и снимки: Иван Шентов
