Някога турците владеели земите наоколо. Той обаче не ги харесвал, те него – също. Хванали го нейде в Русчук, но не се дал – извадил пистолет и се застрелял. Ангел Кънчев.
Според един от най-големите ни разказвачи – Захарий Стоянов – с неговото самоубийство започва българското движение за свобода. Смъртта му показала на турци и българи, че духът е наяве и вече има готови да дадат живота си за свобода.
Сега името му се простира по улицата от Кравай надолу. Последните велики времена на тоя град са си тръгнали някъде от тук, за където се сетиш. Разбили са се между Канада и „Младост“ II.
„Ангел Кънчев“ е успоредна на „Витошка“, която й отнема вниманието, но и дава усещането за лична и малко тайна уличка. По същия начин както Митко Воев кръстил една от групите си „Вход Б“, за да заложи на второстепенното.
Старите софийски кооперации с големите задни дворове, които в началото на 90-те осигурявали комфорт и разбиране за любителите на вълната от древна Персия, пазят „Ангел Кънчев“ като пияни стражи.
Сега между тях минават бързи костюми, претенции и все по-малко от тези, дето носят духа на града. И повечето са захилени. Вече и наркоманите в този град са позитивни. Явно съвсем е загинал, починал в легло.
Няма хора със сълзи в очите, толкова не им пука, че усмивките им не слизат от лицата.
Има бар – ирландски, и пекарна – май холандска. В тях обаче едва ли някога ще видиш някое от „копелетата“ софийски на Валентин Пламенов.
Малко по-надолу на един хостел са му разкатали фамилията с име, но от време на време дава убежище и на някой смислен, изплувал от графоманията талант.
А кашпите и капителите нейде по-терасите ни връщат към времето, в което на някой му е пукало нещата да са красиви. Останала е и една от сладкарниците, в които Боян Пенев би довел Дора Габе или Елисавета Багряна.
И те обаче точно стават да си ходят. В големия сън, където няма значение дали Бог е измислил човека или човекът – Бог.
И на мен ми се тръгва.
А железарията се казва „Да, имаме“. Но вече толкова имаме, че нищо нямаме. Няма и кой да се застреля. Не че нещо ще се промени, но поне да вдигне малко шум.
Да обърне поглед тъжното момиче, а сълзите и по-ценни от бялото на лилията, да измият нищото ни от асфалта.
Иво Попиванов.
Още от поредицата:
Улиците на София: Славни дни по ”Шишман”
Улиците на София: Том Йорк пее за котките на „Малко Търново“
Улиците на София: Бог, безнадеждност и метадон на „Пиротска“
Една добра улица в един лош град
