Angaloth EnMinnas е творческият псевдоним на млад мъж, който изразява себе си чрез рисуване, писане и улични пърформанси като жива статуя. Има издадена една книга с разкази. Нарекъл я е със звучното име Гириз Production (гириз – място за изхвърляне на отходни води и нечистотии).
От малък е привлечен от света на “Властелинът на пръстените”. Използва измислената от Толкин азбука, за да създаде своя уникална такава. Сам измисля псевдонима си, който означава Желязно Цвете от Средна Кула (на името на родния му квартал в Русе).
Обича да рисува. Съвсем млад създава картини с приказни елементи. По-късно прекарва няколко години в Палма де Майорка, където рисува пейзажи и портрети с акварел.
Може да бъде забелязан на всевъзможни места като жива статуя – най-вече в ролята на музикант. Харесва му привидното противоречие – музиката предполага звучене, а живите статуи привличат именно със статичността и особената тишина, с която са обгърнати.
Съвсем скоро му предстои публикуването на нова книга с разкази, която е ръчно изработена. Шрифтът е създаден специално за нея, със собствения му почерк. Листите са подшити на ръка. Кориците са оригинални графични отпечатъци, с изключение на няколко, които са рисувани на ръка. Към всяка от книгите има CD с аудиоразкази, записани от Симеон Владов, Китодар Тодоров, Леонид Йовчев.
ЕТ “СУИСАЙД – К. Неделчев”
В магазина се влизаше през двукрила врата. Ако искаш да преминеш, първо трябваше да изчакаш крилата да направят замах нагоре и тогава с кълбо – защото вратата беше ниска и имаше шипове… – се промушваше през нея. И това трябваше да го направиш бързо, защото крилата бяха тежки и при падането, особено върху човек, се изплющяваха със страшна сила. А и имаше ръжда по тях… пък никой не иска да умре толкова нелепо – от гангрена, нали? Поне не ако не е платил за шишенце от най-качествената. А в този магазин продаваха само най-добрата гангрена. Гангрената на “На Ганчо и Дъщери” беше идеална за самоубийство. Но освен този артикул, тук имаше и стотици други подобни, защото това беше Магазинът за Уреди за Самоубиване “Суисайд”.
Неделчев бършеше праха от една полица с шишета, всяко от които съдържаше различни течности, способни да катурнат цял кон дори да са в минимални количества. Днес в магазина не беше идвал никой, с изключение на Генчо, но той не се броеше за клиент. Най-малко заради това, че нямаше нито пари, нито желание да си купи нещо. За толкова години Генчо бе изял поне дузина отровени плъхове и дори не му изби пяна. Затуй Неделчев бе на мнение, че Генчо е антипатичен на смъртта. Все пак бе едва обед и собственикът на магазина не губеше надежда, че някой ще пожелае да поумре. А човек трябва да изпита лукс и подредба дори в последния миг. Защото разбираем е хаосът при който се раждаш, но поне като умираш да можеш да излезеш чист от ситуацията. Такива мисли се въртяха около голямата, блатисто-зелена глава на Неделчев, когато нескопосано, с риск за живота си, през вратата се претъркули една жена. Генчо се възползва и също влезе.
Неделчев остави праха да се множи и поздрави клиентката:
– Добър ден, с какво мога да ви помогна?
– Търся меч за харакири…
– За вас или за някой приятел? – най-учтиво попита продавачът, изпълнен с професионализъм и готов винаги да дава професионални съвети на нуждаещите се.
– Какво значение има…? – притеснено попита жената и се огледа сконфузено из магазина, да не би някой да слуша разговора им. След като се увери, че са само двамата, тя се поотпусна, готова да даде отговор на въпроса на Неделчев, който я гледаше с учтив поглед, излъчващ професионална ангажираност и с чувство на съзаклятничество.
– Има значение дали е за мъж или за жена. Разполагаме с дамски и мъжки комплекти за харакири. В дамския има и ефирно шалче, с което предварително се завързват глезените. – Неделчев обясняваше с голяма вещина, допълвайки думите си с отчетени жестикулации, сякаш рисувайки въпросния артикул. Наблюдавайки го, човек би решил, че още малко и материята ще усети.
– Това пък защо да го правя? – издавайки за кого е стоката, с леко недоумение попита жената. Генчо, който следеше разговора, също погледна към продавача с любопитство.
– Това се прави от естетически съображения – при смъртта краката да са прибрани и жената да запази достойнство. – И Неделчев извади един комплект.
Жената, все още притеснена, но вече по-малко, пое комплекта. Повъртя го из ръцете си; прочете през ред – през ред указанието. После попита смутено:
– А мога ли… да го пробвам някъде…?
– Разбира се. Ето там е пробната, но ще ви помоля, да не стигате до край. – отговори й с блага усмивка Неделчев, посочвайки едни черни завеси. После проследи с поглед жената, докато тя се скри в съблекалнята. Генчо също я наблюдаваше. След малко клиентката се върна, плати и си тръгна. Неделчев я изпрати до вратата. Махаше й с ръка, докато тя не се скри зад ъгъла на близката къща.
– Ама какви хубави глезени имаше тази жена. Нали, Генчо? – усмихна се Неделчев и погледна към един стар дървен рафт, където Генчо бе застанал. – Нищо не казваш, гиди мръснико!
Този магазин съществуваше от четири години. Имаше и лоши периоди, но като цяло клиенти не липсваха. Разбира се, поради естеството на стоката, трудно можеше да се посочи някой редовен клиент, но същото важи и за магазина за качествени прахосмукачки, както и за салоните за леки автомобили, нали? Там също рядко ще видите някой да ползва услугите по повече от веднъж. Но това може само да говори за качеството на предлаганите артикули. Сградата на магазина не случайно се намираше на кълдаръмената уличка в близост до траурната агенция. Така се улесняваше много клиента. Неделчев често си приказваше със собственичката на Погребална агенция „Мъртвило”. Едно лято тя се изказа така : „Много слабо лято. Ужас. Никой не умира. Няма работа. Няма работа!” А Неделчев се опита да я успокои. „И при мен малко хора влизат и главно разглеждат. Но знаеш ли? Хрумна ми нещо. Дай ми твои визитки и ако си купи някой нещо, ще му слагам в чантата и твоя визитка”. Ето такъв беше К. Неделчев – услужлив алтруист.
Кукувичка избоде очите на дванайстия час и той замина в небитието. Беше време за обедна почивка. Неделчев, следван от Генчо, отиде в една малка задна стаичка и отвори две консерви с риба. Едната я сложи на земята, за да му е удобно на Генчо да яде, а другата постави на малката масичка, която използваше и за работен плот, когато имаше нужда да се ремонтира стоката дала брак. Котаракът се задави с една костица и Неделчев стреснато го изгледа, как хълца докато не повърна малка кашичка.
– Генчо, ще се убиеш от лакомия, – укорително му каза той. Погали го и заедно се върнаха в магазина. Където през прозореца надзърташе възрастен мъж. Продавачът бързичко му отключи и го покани вътре. Човекът си купи от миксираните пакети с хапчета. Интересното при тях беше, че един на всеки хиляда пакета беше пълен само с аспирин и разхлабително.
След малко в магазина влезе семейство. Майка, татко и дъщеря. Едно прекрасно сплотено семейство. Неделчев вежливо им се усмихна; Генчо си облиза носа, който миришеше на риба.
– Какво ще желаете? – попита ги продавачът.
Таткото погледна майката, тя му отговори с поглед и той сподели:
– Бихме искали нещо, което да може да ни… отведе тримата едновременно. Но без да има кървища и болка. Ако е възможно.
Неделчев ги огледа набързо. Опитът му подсказваше, че вероятно са преживели семейна трагедия, или поне така са си въобразили. Винаги му беше странно, защо цели семейства решават да си организират масово самоубийство. Той си нямаше семейство, с което да има щастието да изживее трудни моменти. Може би затова не ги разбираше. И винаги, когато му се удаваше възможност, когато в магазина му влизаха такива клиенти, той се опитваше да разгадае загадката на взаимната и едновременна смърт.
– А каква е причината да се обърнете към нашите услуги, ако не е тайна? –Тактично се обърна Неделчев към таткото.
– О, вижте, няма конкретна причина. Просто ни се насъбра много напоследък и решихме, че това е един чудесен начин да си решим проблемите.
– Но какво толкова се е случило, че да няма друго решение?
Таткото побутна дъщеря си и я прати да разглежда магазина. Момиченцето, държейки своята любима парцалена кукла, тръгна на опознавателна обиколка.
– Вижте, просто наскоро ни се случиха поредица от нещастия. – Таткото чупеше пръстите си, което го издаваше, че е видимо разстроен от идеята да се връща към кошмарните моменти, които е изживяло напоследък семейството му. Отначало чупеше пръстите си леко, а с напредване на разговора, силата с която си причиняваше фрактурите бе толкова голяма, че се създаде магнитно поле около ръцете му. Неделчев се дразнеше на шума и кривеше лицето си в гримаси при всяко изпукване. Съпругата обаче имаше железни нерви и не издаваше по нищо, че е заинтригувана от разказа на мъжа си, или от пръстите му. Скоро обаче железните й нерви привлякоха силно намагнетизираните ръце на мъжа си и той почна да я шамари без повод. Леки шамарчета, напомнящи агресивни ласки. Докато обработваше лицето на жена си, мъжът разказа, как в рамките на само една година загубили няколко деца; изгорял им имот; откраднали им семейната кола; и двамата със съпругата му били съкратени от службите им. Всичко това ги отчаяло много и те решили, че най-добре е да сложат край на тази черна за семейството серия.
– Мамо, тати, тук има едно коте. Мога ли да го помилвам? – Попита дъщерята и посочи към Генчо. Той седеше на любимия си дървен рафт, опашката му висеше във въздуха и се мяташе нервно при идеята, че момиченцето ще му наруши спокойствието. Тъкмо Неделчев се канеше любезно да откаже, когато таткото махна с ръка и даде знак на дъщеря си да прави каквото иска.
– Трябва да й се угажда на предсмъртните желания – сякаш се оправда той, като видя притеснената физиономия на продавача.
– Да, разбира се, – смънка Неделчев и някак се мотивира да покаже стоката на Тези клиенти. – Най-напред да ви питам дали сте планували вече някакъв конкретен начин за умъртвяване, или ще разчитаме сега на вдъхновението?
– Не, нямаме идея… Не сме професионалисти в тази област. – Отговори съпругата и тактично се отдръпна от шамарите на мъжа си. Той се усети и спря да я налага. Спря и да си чупи пръстите. Дъщерята галеше Генчо по пухкавата опашка и следеше разговора, наблюдавайки хората с големите си очи и мърдайки с уши, за да чува по-добре. Генчо също бе ангажирал вниманието си с човеците, като нервно размяташе опашка, когато малката досадница го докоснеше.
– Предлагам, да ви покажа няколко различни варианта и след това да изберем най-подходящия за вас. Съгласни ли сте?
Съпрузите кимнаха утвърдително. Всички, водени от собственика на магазина се отправиха на своеобразна обиколка из магазина.
– Първият вариант е добре изпитаните бесилки, – започна Неделчев. – Обесването е добър вариант, защото настъпва бързо. Смъртта е резултат на преустановен приток на въздух към белия дроб. Задушаването настъпва за най-много минута. Имаме много качествени въжета, които гладко и бързо затягат примката. Примките са правени на ръка от най-добрите майстори в тази област. Последните модели, които получихме са направени така, че могат да задушат и хора с по-малко лично тегло. Защото дъщеричката ви като я гледам, е доста слабичка и може да се мъчи повече, ако вземете от по-старите модели….
Майката притеснено попита:
– Как така да се мъчи повече? Не искам да я боли дълго.
– А и от обесването, нали често се изпускат хората? – Допълни бащата. – Ще ме е срам дъщеря ми да ме гледа такъв.
– Да, – съгласи се Неделчев. – Този вариант не е от най-добрите. – Помисли малко и се сети. – Предлагаме прекрасни тежести, които са чудесен помощник за едно лесно удавяне. Имаме дори двойни комплекти. Ако си купите два такива, можете да се завържете тримата един за друг и така да скочите заедно. – Двамата клиенти с интерес заразглеждаха подадените им тежести. -Положителното е, че когато нахлуе водата в дихателните ви пътища, ще се преустанови притока на кислород, от което ще се замаете и няма да ви боли толкова много.
– Да, това е интересно… – Таткото хареса много елегантния дизайн на халките, за които бяха закачени тежестите. Само не знам, как ще ги замъкнем до моста. Доста са тежички, а нали се сещате, че аз като глава на семейството ще трябва да ги мъкна.
Неделчев се усмихна смутено:
– Е, всяко начинание изисква някакъв труд. – С едното си око наблюдаваше изнервения Генчо. Накрая не издържа да го гледа такъв и го взе в ръце. Момиченцето отиде да се разхожда из магазина отново, подскачайки и тананикайки си весело мелодия на група Elend.
Майката понечи да погали Генчо, но Неделчев тактично се завъртя, уж за да им покаже следващия вариант. И пред очите му изскочи най-доброто решение. На тезгяха с газове, той видя една бутилка от „Глътка газ” – гр. Попово. Караше му ги един приятел от съседния магазин за авточасти.
– Предлагам ви тази газ, – започна да убеждава семейството. – Това е един много ефикасен начин за самоубийство. И аз ви препоръчвам към бутилката да вземете и две опаковки Викодин – това е наркотично обезболяващо. Но във вашия случай няма опасност да се пристрастите.
Таткото разбра шегата и се засмя.
– Препоръчвам ви го, защото то ще премахне болката от задушаването. А и повдига настроението, предизвиквайки еуфория.
Съпругата одобри:
– Идеално! От това имаме нужда! Много добра идея. Така ще се чувстваме наистина добре.
– Само едно се притеснявам, – усъмни се мъжът й. – Ами ако газта не стигне и не умрем? Няма ли да е мъчително за нас?
– Не е проблем, господине. Препоръчвам ви да изберете по-малко помещение и газта ще стигне, че дори ще остане! – Понеже леко се изнерви от продължителното киснене на клиентите в магазина, собственикът се чудеше дали да не се пошегува и да каже „Тъкмо ще имате и за друг път газ”. Все пак професионализмът му го накара да се спре. – Можете да използвате колата си например.
– Нали ви казах, че я откраднаха. – Припомни за кражбата на колата клиентът.
– А, да. Вярно. Но това не е проблем. Всяка по-малка стая би свършила работа.
– Скъпи, да го направим в стаята на децата…
– На детето, скъпа. – Припомни за кончината на децата съпругът.
– Жена ви е предлага наистина много добър вариант, – отбеляза продавачът. – Аз бих се спрял на него. Поглъщане на колкото може повече Викодин, придружено с пускане на газ в помещение.
Клиентите одобриха идеята и закупиха предложената стока. Неделчев мушна в торбата с покупки и визитка на Погребална агенция „Мъртвило”. Родителите викнаха дъщеря си, която с интерес разглеждаше навсякъде. Неделчев изпрати до вратата семейството, когато малкото момиченце се обърна към него неангажиращо и каза:
– Чичко, защо предлагате на хората стока, която не сте пробвал и не знаете със сигурност, как действа?
– Янке! – Сгълча я майката и сконфузено се усмихна на Неделчев. Той отвърна с усмивка, казваща „Няма нищо”, след това задържа крилата на вратата, за да могат да излязат по-лесно клиентите му.
Неделчев постоя замислен до вратата. Обърна се и огледа магазина. Отдясно постената множество полици подслоняваха всякакви разнообразни уреди за самоубиване. Шишенца с отрови, гангренясали капачки за рязане на вени, електрически уреди с оголени жици. Имаше дори библиотечно шкафче с няколко останали броя от стихосбирката на Уилям Тоупаз Макгонагал – в града живееха доста англичани, а те до един смятаха шотландския поет за най-големия некадърник сред писателите, с творби способни наистина да убиват. Отляво на Неделчев се намираше тезгяха, окичен с какво ли не. С всевъзможни пособия, събирани в магазина от всички краища на Света.
„Чичко, защо предлагате на хората стока, която не сте пробвал и не знаете със сигурност, как действа?” – Този въпрос се вкорени в паметта на Неделчев и не го изостави до самия край на работния ден.
Неделчев обичаше работата си. Но осъзна, че наистина не би могъл да е истински професионалист в нея, щом му липсва практика. Тази мисъл понижи кръвообращението му и той видимо се депресира.
В този момент в магазина влезе продавачът от съседния магазин за плодове:
– Колега, да имаш да ми развалиш на две по 20 и едно по 10 лева?
Неделчев му услужи. Когато го изпрати, затвори вратата след него и заключи. Спусна щорите и слънчевата светлина се оттегли от помещението. Само няколко снопа останаха вътре, подобно на войници от изтегляща се армия от омиротворителна мисия.
Генчо се настани на шкафа и стана свидетел, как Неделчев разгърна една Енциклопедия на начинаещия самоубиец. Взира се в нея известно време. Оглежда няколко минути из магазина. Сетне стана, отиде в задната стаичка, отвори всички консерви с риба. Докато ги отваряше, се поряза на едната консерва. Остави кръвта да тече. Котаракът, усетил миризмата на риба дойде и предчувствайки пира, започна да се омилква, търкайки се в краката на стопанина си. Неделчев се върна в магазина. Генчо го последва на момента, като си близна няколко капки кръв. Неделчев провеси едно въже на най-здравата греда. Погълна всевъзможни хапчета и бързайки да изпревари ефекта им, се качи на едно столче и си сложи примката. Подразни се от етикета върху примката и го скъса, като поряза друг пръст с гладката хартия. Изохка. След това извади от джоба си една ламарина и преряза вените на лявата си ръка. Кръвта шурна, отначало изобилно, но постепенно вените се запушиха със съсирена кръв и струята намаля. „Вярно, че се режеха не напречно, а по дължина”, спомни си Неделчев. Бръкна в другия джоб и извади един специален уред – газова бутилка с маркуч и торба за главата – портативен вариант на газово задушаване. Надяна торбата и пусна газта. Докато кислородът намаляваше, но все още не бе съвсем замаян, Неделчев извади и един пистолет. Генчо следеше цялата сцена и ближеше лапичката си. Наблюдаваше, как тялото на собственика му, с прерязана вена и облято в кръв, започна да се гърчи в конвулсии заради липсата на кислород. Човекът започна да гълта самата кесия през отворената си уста. Все още обаче беше в съзнание и това му даде сили да насочи пистолета към слепоочието си. Една от конвулсиите на тялото стана причина краката му да ритнат столчето. В същия миг в който примката се затегна около гърлото, чупейки и един шиен прешлен. Все пак Неделчев успя да произведе изстрел и се застреля в главата. Торбата, в която беше главата се пръсна и частички кост, намазани с мозък се разлетяха из стаята. Генчо с бърз поглед ги проследи, а после отново върна вниманието си върху бившия собственик. Тялото се погърчи няколко секунди и се отпусна. Може би трудно би се определило, кое точно е конкретната причина за настъпилата смърт.
