В миговете преди зората
да порасне и освети деня,
осъзнавам, че в мен е
най-силно чувството
към сълзите, които са
сътворили света,
и че това чувство
ражда и онова другото,
което подтиква някой
да измие краката на бездомник,
да подаде ръка на старица,
или да погали случайна котка.
Разбирам, че в безкрайността
на един миг,
човек може да се роди човек,
но може и да отрече
най-силното си чувство
и да бъде бледо копие на себе си.
Да забрави, че подаването на ръка
осветява ръката,
която се протяга да помогне на нас.
