Кой?
Напушената версия на Вонегът от друго измерение.
Какво?
Хубава цигара след дълъг ден, компютърни игри, спагети (това е стихотворение, само трябва да се подреди).
Как?
Така, че да не пречиш на другите.
Къде?
Вкъщи.
Кога?
По-добре в други ден, отколкото днес, ама най-късно утре…
____________________________________________________________
…
Искам спокойно да наруша правилата,
да пресека на червено и всичко да е
така изчислено,
че колите да профучават покрай мен
без да ме газят,
да открадна цигари от магазин
без да ме хванат,
да разходя кучето в кръг около
табела „Забранено за кучета“,
да хвана ръката ти
без той да ме види.
YOLO
Разминаването на цветовете по роклите,
формите, молим се, да е за да не се
обичаме толкова много, колкото те
не се обичат достатъчно.
Усмивките са на простора.
Жълтозъбата ми уста изговаря
терора от апатични мисли
за приятни хора, които си
изпуснал да поздравиш,
докато са препускали около
теб със бясна скорост,
засилени нанякъде,
където дори не ти се поглежда
през прозореца и някви хорица
се занимават с нещица
без абсолютно никаква стойност.
Да изживееш потенциала си
е новото YOLO.
Да умреш млад е забранено.
Брега и водата
Тротоар и Алабин.
Кур и Фостата
са главни герои
от филм, чийто
сценарий е разпръснат
из София.
Пороите
спират ме само за кратко,
небръснат се мокря,
а тефтерът ми
има по-високо
съдържание на вода
от краставица
и от детенце, което
е пило толкова,
в летен следобед, че
като си пляска корема
се чува бълбукане.
Скука е, но само за тъпите,
които не умеят да четат от стените,
не разбират игрите на големия град,
на които не им стигат мечтите
да си купят щастие.
Здрасти де,
познаваме се,
виждали сме се
няколко пъти.
Приятно е да докосвам ръцете ти
улици, с таксита и пунктирани
бели линии за вени,
и не заради трупа ти бетонен,
а защото усещам душата ти,
как се смее под кожата от асфалт
и под красивите рамки
на очилата, с които се криеш
от непознати,
беше ми приятно.
Накратко,
няма страшно
да обичаш София,
дори когато тя
изобщо не знае,
че съществуваш.
Гълъбите
От известно време птиците пеят фалшиво.
Слънцето премигва неоново и дразни очите.
Листата по дърветата са отлетяли на юг.
Тук са само гълъбите,
прекалено глупави да разберат,
че светът около тях е повреден и гукат.
Въртят се в кръг, очаквайки трохите
падащи им свише от балконите на бабите
и мрат, и други, с по-кръгли и празни очи ги заменят веднага.
Нови богове
Нови богове, не ходим по вода.
Изпиваме я и я превръщаме в облаци.
Изпушваме си цигарите и никне трева.
На всеки лист от книгата, дърво разлиства короната си.
Едно момиче ми подаде ръка и ме изведе от другата страна
на живота ми, където всичко е надолу с главата,
а аз я преследвам по роклята.
Разбутва ми старите спомени,
като крадец на пазар в Палестина – хората.
Тя е бога ми и моля ви не вярвайте в нея.
Разпад на безсмислието
Да се сънуваш вперен в огледало.
Да се приспиваш със аларми.
Да чуваш глухите как си разменят
музика с погледи.
Да изпуснеш затъмнение,
самолет, който се разбива
в късната емисия, на живо,
раждането на детето си,
падането на Москва,
знамето на САЩ забито
в купола на църквата от млада негърка.
Изпускаш нишките на миналото,
бъдещето, настоящето.
И първата искра от кремък става
ядрен взрив, и първият щрих на Рембранд
носи ехото си чак до тремора
в ръка на аутист, застинал пред платното…
Да си кажеш довиждане с някой,
преглъщайки сухото сбогом
с чаша вода от някой,
с който си казвате здрасти.
Проклятието на влюбените е,
че екстазито държи едва няколко часа.
Проклятието на другите е,
че дилърът им ги мрази.
Тя
Как настъпва,
като туристическа обувка майка на мравуняк,
като мравки в алигатор,
като струйка вода,
в пустинята с преклонена глава пред живота,
като скутерче в гигантско задръстване,
като домашно куче пред помияри,
като нов жител на Ню Йорк вперил поглед в небостъргач,
като бомба, която хора с тъмни очила чакат да избухне,
като тълпа пред магазин с намаление,
като глутница хора, на опашка за мляко в Етиопия,
като кокиче напролет,
като заболяване, което прави своите завои в дробовете ти,
като миграция на Гну,
настъпва като пешеходец дъвка на паважа,
като счупен глезен който срутва балерина
После си тръгва,
опустошително,
като природа,
сякаш нищо не е било
и въпреки, че нищо вече
няма да бъде.
