Кой?
Големите. Онези, които са били тук пред нас и и които ще останат след нас. Веднага казвам няколко имена: Хенри Милър, Жан Жьоне, Дилън Томас, Лорка, Къмингс, Елиът. В България също са се родили няколко такива и те са: Константин Павлов, Христо Фотев, Христо Запрянов и Виктор Пасков. Останалите предстои да открия.
Какво?
Любов към ближния. Любов към отражението зад огледалото. Трева. Рок. Секс. Четене.
Как?
Рязко. С нежна ярост и хъс. С размах.
Къде?
Навсякъде, където покоят и свободата присъстват.
Кога?
Нощем.
Представяме ви три стихотворения от новата книга на Росен Карамфилов – „Церебрална поезия”, а за финал – стихотворението „Краят“, с което закри фестивала София: Поетики.
ЖАЖДА
помниш ли как заедно
бродихме из улиците
в столицата на алкохола
сред тълпата от минувачи
чийто ад за нас бе непонятен
помниш ли как заедно
влязохме в онзи бар
помниш ли как пресушихме
тридесет шота блъди мери
помниш ли как откраднахме
две чашки а по-късно взехме
нова бутилка и цяла нощ
отпивахме на равни интервали
въдворени във втората ни квартира
достатъчно далеч от гробищата
достатъчно близо до настоящето
ЙОРДАНИЯ
потроших сълзите си
поради теб
пръснаха се като стъклени ампули
изрязаха до дъно очите ми
заклаха ирисите им без пощада
поради теб
потроших сълзите си
една по една
една по една
сълзите си потроших
стрих ги на прах
поради теб любов моя
позволи ми да позная
аленото сияние на голотата
когато идваш
позволи ми да чуя
писъците вътре във сърцевината
когато отминаваш
HABLE CON ELLA
Говори с нея, глупако
Разкажи й какво е
Облечи я в своите дрехи
Говори с нея
Кажи й да не се страхува
Кажи й го
Преглътни параноята
Изправи се
Целуни я, глупако
Целуни я
Не бъди толкова глупав
Говори с нея
Погали я
Отдавай, глупако
Ти не си необходим никому
Знаеш го
Затова се раздай докрай
Говори с нея
Недей да мълчиш
Тишината убива, глупако
КРАЯТ
Превърнаха поезията в бърза храна.
Все едно влизаш в Макдоналдс
и поръчваш хамбургер и картофки
за два кинта вместо поема.
Вече е модерно да нямаш идентичност,
модерно е да бъдеш Мики Маус в костюм,
удавен в скъп парфюм модерно е да криеш
името си зад псевдоним и така нататък.
Модерно е също чалга културата да бъде
модел за подражание на новото поколение.
Толкова жалко.
Толкова тъжно.
Умът не го побира.
Сърцето спира.
Същината изчезна
и на нейно място
зейна празнина.
Преди е имало какво да вдъхновява,
извън този ужасяващ свят,
свят, роб на материята до гроб,
свят, управляван от мафиоти идиоти,
надупчени с пет куршума по цялото тяло,
и все пак живи до последния допустим миг,
понеже държавата обгрижва своите мутри.
Преди я е нямало тази война между себеподобни,
не са падали бомби в метрото, Париж не е горял,
камикадзетата са били деца и не са се взривявали,
не е имало кой да промие мозъците им до забрава,
не е имало оръжия, компютри, злоба, гняв и омраза.
Преди не сме били такива фейсбук зомбита
жадни за слава лайкове и тем подобни измислици.
Преди не сме издигали в култ
посредствеността, поп-фолк
дивите и техните напомпани
с горещ силикон тела за продан.
Преди същинските книги са имали стойност, а сега?
Сега ги продават на черно по подлезите
в кашони за стотинки и без капка достойнство.
Ето го дъното! Този цирк се случва пред
очите ни и всички мълчим като риби!
Това е извън стиховете, извън литературата.
Извън тиражите и многобройните фенки,
извън захарта, позата, патоса и останалото.
Това е скръб. Талантът крещи.
И крясъкът му отеква отвъд.
Той е по-силен от самите нас.
Чувам го как диктува ред по ред.
Чувствам как кръвта нахлува в черепа.
Времето отминава, разберете.
Изтичат минутите, секундите,
миговете, нощите, часовете.
Без любов студена е пръстта.
Без взаимност всичко губи смисъл.
Щом играта свърши ще се скрия. Там,
където никой не ще успее да ме открие.
До заника си ще целувам хубостта ѝ.
Тя е моята милостиня.
Няма нито да ѝ се наситя.
Нито някога ще си отида.
