Кой?
Строител.
Какво?
На лодки от думи.
Как?
Със замах, със сила, без въздух, без много да му мисли.
Къде?
Навсякъде, където има материал.
Кога?
Само не сега.
//
това, което разменям за две или сто секунди спокойствие, е сплетени думи.
думи на пяната на вълните, думи във пясъка, думи в лъжица, думи на хапки, думи с опашки, думи висящи на въже, думи по покривите и думи по терасите;
думи с остри окончания и меки ръбове, обли думи и строги думи, тихи думи и скрити думи, думи в дупки и думи по парапетите, думи на лодки и думи в обувки;
думи с пера и думи с гласове, вечерни думи, следобедни думи, прегракнали думи, своенравни думи, думи на топка, думи от гипс;
думи със сянка на жена, думи приковани за мостове, думи заспали на асфалта.
метафори и алегории на въртележка.
сънища в символи, въображения с лица.
строим къщи от тях.
плуваме в тях, защото отвъд тях е безкрайна пропаст, която никой от нас не е способен да понесе.
даже бягството от тях е бягство към тях.
пътят навън е път наобратно.
да легнеш в мекото легло и да заспиш знаейки, че зад клепачите танцуват голите образи, които те правят разумен.
за две или сто секунди спокойствие, далече от лудостта на света извън думите. там, където никой от нас не би оцелял.
//
пиша върху черна салфетка
чета с допир
плувам във вятъра
пия от него
танцувам сама в стаята
говоря когато няма наоколо никого
скачам и летя
летя
насън
успявам случайно да видя
гения в някоя картина книга
сцена от филм
песен
в корицата на списание
изпитвам цялото съвършенство на едно
листо от дърво
на залеза
и там се раждам всеки път
там живея по малко
в тези дупки между изискванията
в пространствата където няма други
само мен
само аз
с а м
//
ПИСМА ОТ ДЕТСТВОТО МИ
лодките които се гмуркат
в гърлото ми
– изморени пътешественици
със закъснели писма
от детството ми
от стария ми дом
от диванчето на което спях
от старата ми класна стая
таванът на стаята в голямата къща
под който се будех
е розов замазан с резки движения
на четката с бяла боя
като напукана праскова
беше цяла галактика от образи
истории и форми
беше пано със симфония от въобржения
беше прозорец
и дворът отпред имаше малки скривалища
за мен
когато искам да ме няма
а понякога няма къде да се скриеш
понякога си сред десетки хора
а си толкова малък толкова
искаш да те няма
и се скриваш във себе си
в ума ти също има прозорец
там никой не може да те стигне
там си добре дошъл
там може да те има и да не пречиш на никого
ти си толкова малък
и някак си все няма
място за теб.
//
по улеите на кръвоносните ми съдове
се стичат децата на вдъхновенията ми
центрофугата на всичките ми недостатъчности изстисква
вечностите от тялото ми
съмненията по цялото горещо кръщене
на нероденото ми присъствие
в собствения ми живот
бягат едно след друго, препъват се
поколения поклони пред заблудени Артемиди
се свиват в пазвите на майките си
венчаване на разочарования с надежди
преход от ново към забравено
потоп от живи нишки, оставени пред вратата в памучен вързоп
и кръговрат на милиони апокалипсиси
под безсмъртното слънце
а гласната на нито една моя жизнена сила
не отваря уста
докато не я пресека с едно самотно намерение
//
А ТАКА ЛЕСНО СЕ ГУБЯТ ПОЕТИ…
на първата стъпка на перона
точно когато влакът пристига
и шумът на локомотива е само фонова песен
когато си свалят палтото и го полагат
на някой фотьойл
когато завиват по улицата сами
когато някоя птица се къпе в душата им
и жадно пие от думите там
когато изпиват последната глътка чай
и после обуват обувките си
когато слънцето се снижава
за да чуе бърборенето им
с продавача в магзина
когато излизат вечер навън и булевардите
придобиват нови светлини и нови
сенки
тогава живеят поетите
и всичко около тях също живее.
а така лесно умират
поетите
така лесно се губят…
(На Марин Бодаков)
//
нямам пръстта под пръстите ми
нямам въздуха който разделя всеки косъм на главата ми
нямам жиците които преминават през сградите
нямам кората на дърветата насадени между тях
нямам гласа на плътната сутрин
нямам мокрото тяло на града след нощната буря
нямам роклите на жените които пресичат платното
нямам обувките на децата които тичат след топки
нямам фаровете на колите
нямам шапките от листа събрани на купчинки до бордюрите
нямам кожата на улицата – разстелена през прешлените ѝ
нямам смеха на приятелите ми
и нямам страха им
нямам панталоните на старците по пейките
нямам бръчките до очите им
нямам разлятото вино по масите на които някой и някой се карат
нямам кафето в пластмасовите чаши на магазините по спирките
нямам пластмасовите чаши от кафе изхвърлени до спирките
нямам очите на прясното ранно лято които се оглеждат в локвите
нямам водата в локвите
нямам отражението си в нея;
имам само
думите си
