Кой?
Онзи, който носи светлина.
Какво?
Свободна воля за тези, които могат да понесат товара на отговорността ѝ. За останалите – забрава.
Как?
Сякаш няма утре.
Къде?
Тук и сега.
Кога?
Завинаги.
Понеделник
Лепкав студ.
Градът е хищник.
Поглъща моето момиче.
Към спирката.
Към спирката.
Безмислен труд
краде от времето ни
за обичане.
Така умираме.
Умираме.
София диша
„Погледнете се, моля ви се!
Съобразявайте се малко!“ –
крещи едра гражданка,
а аз полека придържам
една приятелка,
която елегантно повръща в ъгъла.
От уютната скришна утроба
в този тих и приятен квартал
онази стърчи от балкона
като цирей.
Не познава моята стара приятелка.
Аз съм безмълвен, равен и празен
като следсмъртна
електрокардиограма.
Да, тя е луда.
Тя е пияна и болна от срам.
Мърлява, сива и хаотична.
Владее кунг-фу и хайку. Расте и старее.
Тресе се в ритъм с коли и трамваи.
Самотна майка на два милиона деца,
всичките – копелета.
В нета има снимки как прави свирки на ауспуси.
Обикновено е съвсем неадекватна.
Ако я видиш някъде – ритни я и ти,
да ѝ еба майката!
София диша лепило.
земята се разпада
а ние си играем
на дребно
и нашите дребни души
се разкъсват
във опит
за смелост
нямаме време
а хвърляме мънички
въдици
в мътни води
празни опити
земята се чупи
на нови парчета
застинали дни
дупки поглъщат
коли сгради морета
и бъдеще
неми сме
земята умира
слепи сме
търсим само и единствено
себе си
земята загива
земята се превръща
във пепел
искам
вечен живот
за да
мога
да бъда
свидетел
причините
как ли е изглеждало лицето ти
преди да се превърнеш във въздишка
преди да станеш
част от листата на чакащи
преди да си в колонката
на вестника
вместо име- просто инициали
вместо кик- предателско размазване
преди да скочиш
в земното притегляне
от малко столче-
право на небето
защото горе там
отдавна няма грешни и неверници
няма нищо в Долната земя
защото всички вече раждат се
нещастници
когато сменяш кожата си
сменяш дните
разкриваш малко
за красивите удавници
разказваш тихо за онези
които водите ни отказаха
да върнат
но как ли е изглеждало лицето ти
подпухнало и синьо от водата
с издайническата черта-
релефно колие на шията
със дупка колкото цигара
във главата
простреляна от мисли
и материя
и вместо име- просто инициали
просто ред във полицейска сводка
с бутилка водка, малко приспивателни
пътувайки към своето далече
преди лицето ти
да стане зло знамение
преди да плачат майките
преди да цъкат с укор
и съседите
да сложат имена
да сложат своите причини
но само ние с тебе знаем
че причини няма
само поводи
само ние с тебе знаем
за столчето и земното притегляне
за всички малки средства
за забравяне
и колко възпалена е
онази малка дупчица
която се отваря
след това
рикошет
държавата е рак
а хората са чума
народът – гнилоч
войната – плака
по беззъбото чене
на този жалък свят
думите са малки
глупави и жалки
бял шум
брътвеж на луд
вселенска мастурбация
и от екрана плисва
клисавата сперма
на глутницата
силни на деня
право във очите
и лицата
на празни малки хора
с атрофирали сърца
зад граници
удобни паравани
забрани и бодлива тел
ушатите пионки
целят въздуха
и рикоширал
в топките на бога
куршум пронизва
в празната глава
общественото мнение
застрелват мен и теб
надеждата за всичко
мама татко
нашите деца
светът е мъртъв
но най-мъртва е
българия
Повече от Иван Шентов – тук.
Снимка: Мартин Гунчев
