От Маркиз дьо Делф, читател на Lunatic.bg.
Вдигнал съм кръвно от толкова сладко. Понеже от малък се интересувам от историята, тази наука ми помага при насъщните ми проблеми.
Ето на – събудих се гладен, но вкъщи нямаше хляб.
Да се отчайвам ли? Нищо подобно.
Аз знам, от историята (наука, която продължавам да експлоатирам, ровейки се безцелно в Уикипедия), че Мария-Антоанета казала някога „Кат’ нямаме хляб, да ядем пасти“.
И тъй и аз правя. Само че аз живея малко по-така…аскетично, пък и нямам пари за пасти, та натискам на скалички.
Ехее, да бях бохем с хиляда евра заплата, щях да се пръскам от торти гараш и всевъзможни велможни петифури.
Пък можех даже и хляб да имам, знае ли човек.
Защо точно пасти, бе лельо Марийке? Може би те ни правят живота сладък, интересен, цветен?
В днешно време цветовете не са на мода. Сега на топа на устата е сивото. И неговите нюанси. Пе’есе на брой. Лельо Марийке, ако нямаш хляб – яж ми кура.
„Fifty Shades of Grey“. Излезе и филмът.
Фурор-хейт-фурор. Философски напъни.
Пропускам коментара си по самото произведение(филмово и литературно такова). Мнението ми не е важно. Много по-важно ми беше да разбера това на връстниците ми. И на недотам връстниците ми. На българите, на българките, на хипстърите, на чалгарите, на извисените и селтаците.
Връх на това мое изследване е следният диалог между две мои колежки, принадлежащи на два съвсем крайни полюса. Ще ги наречем Славка – момиче от провинцията, притежаващо буен балкански нрав, поблажвайки се от всичкo, па макар и през пости. Нищо, че разправя там разни сложнотии за патриархата и православието.
В другия ъгъл е София. По ирония на съдбата София е от столицата. Тя е модерна, освободена, любовта за нея е в книгите. Класическите такива. Филмът не й харесва, защото експлоатирал там нещо си, а пък книгите са тъпи, защото не са класически.
Не са руски. Ама и двете се съгласяват за нещо – във филма имало малко секс. А, а де, а баш!
А сега да си дойдем на думата. Къде е секса в литературата, в провинцията, в столицата, в българската душа и в руските романси?
„Чиста порнография са тия книги!”, казва София, поклащайки глава.
„Няма я вече онази любов, онези чувства в старите книги”, възмущава се тя и сочи опърпаната „Бели нощи”, която чета на лекции.
Мда, влагам капиталите си в образование, за което малко нехая аз, четейки книжки на стари автори. Ужас.
Амии, ще ти отговоря, София.
Ще ви отговоря и на вас, впрочем, ако ви интересува. Героинята на Достоевски, Настенка, шестнадесетгодишна девойка, седи на самотна пейка в Петербург, стиска ръката на главния герой и плаче ли плаче.
Защо плаче Настенка?
Ами защото и тя, както и други девойки на тази възраст, усетила вече поривите на сексуалността си, не може, горката, да осмисли тези емоции.
Ще прави ли секс Настенка? Ами скоро надали. Знае ли как? Ами определено не.
Ще правят ли секс днешните настенки?
Надали и те.
Ама те имат интернет. Да, те имат този оазис на информация, който не се намира в пустинята, а е навсякъде с тях през айфоните им.
Какво ще направят те? Ами много просто.
Ще влязат в първия намерен форум та ще запитат, напълно анонимно, как да правят свирки.
Дали би правила френска любов Настенка?
Навярно не. Дали са правели френска любов бабите ми- надявам се никога да не разбера.
Сещаш се. Кофти работа. Но пък какво да кажем за французите. Разбрахме вече, че когато нямат хляб, ядат пасти. Какво ще е и един кур по между другото.
Да се върнем на „Нюансите”. Там става на въпрос за различното, за новото, за BDSM-a и за експериментирането.
Сложни неща, знам. Ново ли е това за провинциална България? Ново е, наистина. А ново ли е за света? Определено не е.
„Петдесет нюанса сиво” не казва нищо, което вече да не знаем. Маркиз дьо Сад тази книга я е писал още през XVIII-ти век. Леополд Фон Захер-Мазох през XIX-ти. Техните книги не са кой знае колко по-различни, но са стари. Може би това им придава тежест. Сега обаче ние разбираме за тези неща, та нормално да ни е интересно.
Разбира се в моята история ще е по-интересно за София, отколкото за Славка.
Българите не сме отворен народ. Нищо добро нямаше и да излезе, ако бяхме. Криворазбрана е „циливилизацията” все още. Проблемът не е в консерватизма, а в начина по който ние оправяме нещата. И да, тук като за последно наистина ще говоря за „оправяне“.
В онзи смисъл. Нормално е една връзка да започне да се изчерпва, факт. Разговорите стават изнервящи, сексът скучен. Тук „Нюансите” могат да дойдат на помощ, но не е типично за нас. „Да търся помощ ли?! Че к’во ми е, бе?!” Какво правим ний в такъв случай?
Ами много просто – изневеряваме.
”Нещо вкъщи не се разбираме с жената” – впускаме се в авантюра.
„Нещо на мъжа ми не му става.” – авантюра.
С всеки. С пичагата от фитнеса, със секретарката, ега ти – поговорките за балдъзите дори не са дошли ей така от нищото.
Правим един и същ секс, просто сменяме партньора. А все ми се струва по-романтично BDSM-а отколкото изневярата. По-така ми е истинско едно. А ма де да знам, може да съм извратен.
Как ги разбирам аз тези работи? Ами не знам, с високо кръвно съм, зарад’ тази пуста французойка, а и секс не правя. Но пък животът ми е интересен, макар и сив. Колко точно нюанса, ли? Абе я се разкарай.
