от Петя Бангьозова
Вали. Вали повече от два дни в София.
Повечето хора биха казали: „Чудесно време за стоене вкъщи и гледане на филми„.
Всяко време е подходящо за гледане на филми, но за дъждовно време страхотен е Gummo (1997).
Разбира се, ако искате да се потънете в атмосферата на пълна безнадежност, която ни предлага Хармони Корин. Неговите герои са се огънали и изкривили под натиска на запустялото малко градче без никакви изгледи за по-слънчеви дни.
Времето е спряло.
Хората все още се движат обаче и търсят своя шанс за малко щастие. Нямат големи мечти и надежди, разбира се, просто маршируват на едно място потънали до колене в сивота.
Звучи ужасно нали? Да, така е.
Само че истинската свобода се ражда от липсата на надежда. Пълен абсурд. Тогава вече не ти пука дали си “добър“ или “лош“. Не ти пука дали имаш вежди или не, дали изглеждаш глупаво с големи розови заешки уши. Загубил всяка надежда да бъдеш нещо, оставаш само себе си. Единствената цел е да се усмихнеш, ако разбира се е възможно. Мръсната вода и мизерната баня не могат да те спрат да се насладиш на порция спагети и малко шоколад.
Така де! Накрая яснота и надежда не откриваме.
Това му е красивото на този филм – оставаме с усещането за безкрайност.
За това си пускаме Русалка (2007) на Анна Меликян.
История за една малка русалка в уличното море на Москва. Зеленокосото момиче не притежава нищо, за това и няма нищо за губене. Свободна е да бъде всичко – дете, възрастен, вълшебство, дори (ако си поиска) и марсианка. Е, тя си избира да бъде надеждата на един непознат. И като всяка надежда накрая трябва да се изпари. Красиво заснет меланхоличен филм за безнадежността, със сладникав послевкус.
И ако този край не ви се вижда достатъчно позитивен, нека надникнем в света на всички, които за казали „Майната му!“ и са си теглили ножа с надежда за спасение.
Wristcutters: А Love story (2006), по разказ на Едгар Керет с оригинално заглавие – „Kneller’s Happy Campers„, ни приветства в измерение, където попадат всички „прецакали системата“ и „дръпнали шалтера„.
ИЗНЕНАДА! Нищо ново няма там.
Всичко си е по старому и дори по-лошо. Работа, сметки, любов и някои членове на клуб 27 (тази сюжетна линия е пропусната от режисьора Горан Дукич). Еднообразно ежедневие, лишено от усмивки и цветя. Звезди също няма, а за по-добро бъдеще изобщо не си и мечтаем.
Това е краят, отвъд него е нищо.
Облачното време и сивкавите цветове са допълнени перфектно със страхотен саундтрак. Кой би помислил, че в един такъв свят Том Уейтс би могъл да бъде светлината и позитивизма…
Отпуснете се, отпуснете се и се молете за дъжд, защото както казва Кнелер: „Чудеса се случват само, ако не ти пука.„
