“За мен литературата е антагонизъм и конфликт. Ако тези два елемента липсват, историята не може да ме заинтригува. Струва ми се скучно – нещо, което е за скучни хора с безметежно съществуване, които живеят на скучни, сиви места. В Куба е различно – лесно е да намерите хора, живеещи в екстремни ситуации. Заради бедността, заради характера на кубинския народ, заради историята, които се вплитат в сложна смесица, така че животът ни изглежда винаги на ръба“, казва кубинският писател Педро Хуан Гутиерес, чиято “Мръсна хаванска трилогия“ спечели читателите с бруталния реалистичен стил, с който представя разголеното лице на живота в кубинската столица.
От колекцията с кактуси до социалната и житейска криза
Гутиерес е опитал и от скучното подредено съществуване, и от живота на ръба.
“Докато не се преместих в Центро Хавана (район на Хавана), имах много светски живот. Работих всеки ден като репортер, ходех обръснат, носех часовник, имах кола, водех живот на средната класа. Имах семейство, две деца, колекция от кактуси, в къщата винаги имаше малко куче. Този живот не ми подхождаше много. През 1986 г. пристигнах в Центро Хавана. След четири или пет години страната беше в катастрофа с падането на Берлинската стена през 1989 г. и краха на СССР през 1991 г. Тези неща доведоха до голяма криза в Куба и на всичкото отгоре имаше криза в моето собствено семейство. Развеждах се, което беше много шизофренно и ми причиняваше много болка. В същото време много близки мои хора умираха. Баща ми умря, умря най-добрият ми приятел, умря майката на едно от децата ми. Започнах да пия много, да водя двойствен живот. От една страна беше животът в квартала с много безраборен секс, много алкохол и лудост. От друга – продължавах да работя като репортер“, разказва Гутиерес.
Малко по-късно той опитва да живее в Малага, Испания, но не се получава и през 1994 година по време на един от най-тежките периоди на Куба се връща в Хавана.
Същата година на 5 август се провежда голям протест и няколко хиляди души призовават към свобода и отправят всякакви искания за по-добър живот.
“Тъй като живеех над пешеходната алея, видях всичко и бях изумен, защото не мислех, че хората са способни да протестират по този начин в Куба“, казва Гутиерес.
“Същата вечер Фидел Кастро говори тази нощ и просто каза, че ще отвори границите (което е фигуративно, защото ние нямаме граници, само море, пълно с акули)“, казва Гутиерес. През август 1994 г. се разразява кубинската мигрантска криза, при която хиляди кубинци тръгват по море в опит да достигнат САЩ и много от тях загиват.
“Бях свидетел на начина, по който балсеросите (кубинските мигранти) тръгнаха пияни към морето, без да знаят какво правят. Тръгваха върху гуми, дървени дъски и с бутилка ром, напълно измамени и манипулирани, без да знаят в каква посока поемат или какво правят. Морално се почувствах много унижен. Мислех, че това е най-тъжното, най-ужасното време в кубинската история. Никой не знае колко от тях са били изядени от акули в океана. Знаем колко са пристигнали, но не знаем колко хора са напуснали Куба, защото тук нямаше достатъчен надзор. Бях толкова ядосан от всичко това, че в първите дни на септември 1994 г. написах първата си история за случващото се“, разказва Гутиерес.
За книгата
Това поставя началото на неговата “Мръсна хаванска трилогия“.
След тази първа история, започнах да чувам нови и нови неща, които са се случили, и да пиша нови истории.
“Така се случи, че те бяха много свързани помежду си, въпреки че това не беше моето намерение. Целта ми беше да напиша самостоятелни истории. За три години завърших три книги, съставени от тези истории. Имаше шанс те да бъдат публикувани в редакцията на “Ориенте“ в Сантяго де Куба, но съдържанието ги уплаши. По-късно, когато си върнах ръкописите, френски редактор, който тъкмо минаваше през Хавана, ги отнесе със себе си в Европа. Тя ги представи на човек, който по-късно стана мой агент и именно тази жена предаде книгата на издателство “Анаграма“. Сега тя е публикувана на 20 езика“.
За политиката
Когато го питат доколко зад книгата му стои политическа мотивация и социален и икономически бунт срещу случващото се в Куба, Гутиерес отговаря: “Това, което се крие зад книгата е голяма ярост и страхотно чувство на безсилие, което изпитваше цялото едно поколение“.
Той казва, че поставя много ясна граница между литературата и политиката и че начинът да влезеш в политиката е чрез журналистиката или някаквва опозиционна платформа, но той самият не е целял това, защото се е чувствал изморен от политическия дебат и героизъм.
“Всички, които вложиха телата и душите си в революцията, се чувствахме много излъгани. Така че едни се отчаяха тотално, други напуснаха страната, трети като мен се забъркаха с алкохол и лудории“, казва той.
Педро Хуан Гутиерес има принцип да не говори за политика.
“В Куба политическият дискурс е навсякъде. Но аз изкарвам прехраната си с литература, не с политика. Когато писател започне да говори за политика, той е прецакан. Той е прецакан, защото ще трябва да говори за политика през целия си живот“, споделя Гутиерес.
Той разказва, че при преговорите между Раул Кастро и Барак Обама са му звънели журналисти от осем държави за да ги коментира, но той е отказал. “Не ми е интересно да говоря за политика и не говоря за политика. Аз съм писател“, казва той.
За секса
“Секс сцените в моето писане не са самоцелни. Използвам ги, когато имат значение за разказа. Това, което се случва е, че вместо да ходя и убивам хора като Агата Кристи, предпочитам да ги карам да правят секс, което е нещо много кубинско и със сигурност по-приятно“, казва писателят.
Той се дразни на пуританското разбиране на средната класа за секса и се бунтува срещу него в книгите си. Дразни го разбирането, че “не се говори за секс“.
“Защо да не говорим за това, ако това е най-хубавото и нормално нещо на света. Това е естествена функция на човека, също като пикаенето или плюенето. Защо трябва да бягаме от секса? Онези писатели, които пишат неща от рода на: “Срещнаха се, влюбиха се и си легнаха, край на историята“, ме дразнят ужасно. Това е отмъщение срещу всичко това“, казва Гутиерес.
