Певецът и тромпетист Чет Бейкър умира чак на 58 години. Скача, пада, или е блъснат от хотелски апартамент в Амстердам.
Един от най-великите мънкащи бели певци в джаза, непоправим наркоман, който иска да го оставят на мира.
Обявен е за ”Джеймс Дийн“ на джаза, но освен мита си оставя и още много. Въпреки, че доста често изпитва сериозни трудности да остане буден, включително по време на концерти, свири и записва много.
Бащата на Бейкър е джаз китарист. От малък започва да се занимава с музика, пее в църковен хор и учи в музикално училище, което обаче напуска на 16 години и влиза в армията.
Бейкър записва още от началото на 50-те години и получава бърза известност, като част от формацията на Гери Мълигън.
Още в началото свири с един друг велик ”кафяв” саксофонист – Чарли Паркър, а по-късно и с всички останали, с които си струва да свири. Дори и с Елвис Костело.
През 1953 година анкета сред читателите на Down Beat го определя за най-добрия тромпетист в САЩ, пред Луис Армстронг, Майлс Дейвис и Дизи Гилеспи.
През 1954 той изгрява и като певец с албума “Chet Baker Sings and Plays”.
”Не знам дали съм тромпетист, който пее, или певец, който свири на тромпет”, казва Бейкър.
През 1955 година прави осеммесечно турне, най-дългото в историята на джаза до този момент.
По-същото време обаче хероиновата зависимост започва да тегли живота и кариерата му надолу. През втората половина на 50-те години и през 60-те той е често арестуван и попада неведнъж в затвора с различни обвинения, свързани с наркотици. През 59-та заминава за Европа, а малко по-късно прекарва 16 месеца в затвор в Италия. Заради проблемите си с наркотиците непрекъснато сменя държавите и живее във Великобритания, Швейцария, Франция и Германия, откъдето обаче е депортиран в САЩ.
През 1966 след концерт в Сан Франциско Бейкър е зверски пребит. Избити са му предните зъби и вече не може да свири. Истината за случката се губи, тъй като Бейкър отказва да говори за нея, но се предполага, че пак е свързана с наркотици.
Тогава той се оттегля от музиката за две години, в които минава на метадон. През 70-те години той възражда кариерата си в Ню Йорк, където свири с китариста Джими Хол. През 1975 се завръща в Европа и продължава заниманията си в двете области, в които има най-сериозни интереси, като продължава да живее като номад и завършва пътя си в Амстердам.
Според фотографа Брус Вебер, чийто филм за Бейкър ”Lets get lost” от 1988 е номиниран за “Оскар”, той е обичал много деца… и кучета. Има три съпруги, много приятелки, и три деца.
Не е бил известен като домошар. Предпочитал е да се друса на задната седалка на кола, отколкото да отсяда в луксозни хотели.
Месец и половина преди смъртта си се е обадил на Вебер и му казал: ”Може нещо да се случи. Този дилър на кокаин е по петите ми”.
Бейкър е бил горд с познанията си в областта на наркотиците, като е казвал, че не би променил нищо.
Вебер разказва, че Бейкър никога не се е оправял добре с парите и се е случвало в продължение на месеци да няма дом.
Винаги обаче някак си е успявал да оцелее и да свири до когато иска.
Още от джаз поредицата на Лунатик:
Чарли Паркър: Сакс, наркотици и джаз
Майлс Дейвис: Джазът е големият брат на революцията
„A Love Supreme“: Джон Колтрейн и всичките му богове
Punk Jazz: Трагичният живот на най-великия басист
„Le jazz hot“: Джанго, китарата и караваната
Гец/Жилберто: Бащите на Боса нова и един джаз албум на първо място в поп класациите
