Черна котка се събуди, прозя се и изтегна гръб. Намери с опипване по шкафчето до леглото останалия от вчера джойнт, после – запалката. Изгори си лявата вежда и си дръпна силно. Още се страхуваше да си отвори очите. Явно не беше готова. Трябваха й още около 100 години.
Прошепна тихо на себе си „Пресече ми пътя и взе ми надеждата“, дръпна си още веднъж и хвърли джойнта нейде до другите дупки по килима.
Обърна се на другата страна и си отиде.
След 100 години.
Беше към един следобед или поне така й се струваше. Черна котка чуваше детски викове и ги навързваше в мелодия. Някъде наблизо се случваше нещо много лошо. Не знаеше какво, но го усещаше. Болеше.
Изстиска цялата смелост, скрила се в малко й ляво пръстче (на ръката), стана от леглото и тръгна натам. Удари се в шкафа и падна нещо стъклено. Спря се, преброи до 13 или май до 123, след което продължи.
След час, час и половина достигна до прозореца, прокара ръка през рамката му и успя да премести на около 540 градуса дръжката. Щом усети лекия вятър, отвори очи.
Светлината от уличната лампа осветяваше пейката пред входа. Пред нея имаше сянка, но не се виждаше кой е.
Блъсна бързо прозореца и се обърна назад. По пътя й имаше стъклен прах и капки кръв. До списанието на пода някой беше оставил чаша.
Изтича изплашено обратно в леглото и се зави под одеялото.
Леко боцкаше. Най-малко 1001 морфинови иглички.
Валериян
„От звезди сме направени всички и луната ни води. Трябва ни само лодка и вечно море“.
Пееше някой, когато тя се събуди. Беше октомври, навярно. В най-лошия случай април. Прозорецът беше отворен, малко студено, а отвън се промъкваше нечия песен.
„Само ти можеш да спреш на времето времето и там да ни снимаш, за да ни помнят децата, които няма да имаме“
„Много тъпа песен, една от най-тъпите, които съм чувала. А съм чувала много, най-малко седем“, помисли си Черна котка, но се усмихна с дяволче.
После отвори очи и се върна все едно изплувала от Марианската падина. Изправи се рязко и седна на леглото, отпи от чашата долу и забрави. Не си спомняше едно цяло соло на тромпета, обаче после се сети.
Някой някъде пееше. Заслуша се.
„После ще се изгубим във вълните червени, и на последния бряг ще намериме нас“
Черна котка се изправи и мина на пръсти по пода. Изцапа се малко и стъкълце в петата й се заби, но все пак достигна до входа на вятъра. Надвеси се през него и видя до пейката долу един висок, но не много висок, да гледа с очакване в нея. След минута две и няколко дни по-късно той й каза, по-скоро извика:
– Пея само за теб. Ти си всичкото, дето го имам и всичкото, дето го нямам. Знам, че си тука от векове, дълбоко заровена в одеялото тежко.
Но Черната котка, да си признае, малко й се видя в повече, и каза му само от високо, но много високо, от седмия етаж нейде:
– Да не си се леко объркал?
Той се изплаши и през главата му мина „да, не би“, но после се сети, че вече трети живот я търси.
Не – изкрещя й нагоре – Мен са ме рекли Валериян и боговете ме пращат при теб.
Черна котка помисли за малко и още не минали даже няколко месеца настръхна се цялата и викна нейде надолу:
– Жалкоооооо.
После затвори прозореца и избягвайки всички капани по пода стигна до малкия кей. От чашата й вече пара излизаше. Отпи и нямаше как да го скрие – никак не беше лошо.
А oня поне да пееше като хората.
Черна котка си легна спокойна, зави се с чамове трева и отново очи си затвори.
Иво Попиванов
