Имах едно – две неща, които така или иначе не можах да напиша…
Тези дни бях в застой, всяка вечер отчаян се наливах с алкохол, а сметките ми нямаше как да се платят сами. Ако скоро не измислех интересна история, щях да затъна до шия в заеми.
Жена ми спря да се обажда и то беше ясно, та аз от няколко месеца вече нямам пари. Кучката се въртеше около мен, единствено когато ги имах.
Но, трябваше да измисля решение и то бързо и веднага, ако може. Главата ми щеше да се пръсне. Мислех си, че в крайна сметка ще се случат нещата и най-накрая ще ми дойде музата, но не, никога до сега не бях попадал в толкова задънена улица.
Реших да изкарам колата и да се поразходя малко из града. Само ако знаеш, колко мразя хората. Радвам се, че съм по-далеч от тях. Всичката суета, безцелни страсти и лъжливи светове, в които си живееше всеки един от тях. Объркваха ме, натоварваха ме ужасно, депресирах се в мислите си за хора.
Отидох в бар „Трите медузи“, любимото ми място, там можех да се разсея напълно и да забравя за шибаните си проблеми. Обичам да сядам до прозореца и да гледам минаващите хора по улицата. Като зоопарк е, човече. Уникално преживяване.
Но мисълта за следващия ми разказ ме изпиваше. Толкова затормозен не съм бил никога. Не можех да се отпусна и за миг. Изпих една водка, поръчах втора, после трета.
На бара през цялото време стоеше една жена сама, която ме наблюдаваше. В началото си помислих, че си въобразявам и че всичко това е в главата ми, но не. Тя наистина ме зяпаше и то с онзи поглед, сещаш ли се? Когато чувстваш, че жените искат нещо.
Водката свърши, отидох до бара за нова и тя ме попита дали може да дойде на моята маса. Как можех да откажа, кажи ми?
Тя беше изключително красива, направо, честно да ти кажа не вярвах, че такава жена би искала да седне на една маса с мен. Поканих я, разбира се, кой нормален мъж не би?
Червените й къдрици падаха по раменете й сякаш така беше редно, така трябваше да се случва. Не можех да реша в тях ли да гледам или в необятните й зелени очи.
Започнахме да си говорим общи неща, какво да ти кажа? Любима музика, филми и т.н. обичайните глупави теми. Не можех да повярвам, че има такава красива жена до мен, а аз все още мислех за историята си. Не ми излизаше от ума. Каква ще бъде, за какво ще се разказва, какви герой да има??? По дяволите??
Сложно наистина и особено, ако нямаш муза. А тя говореше ли говореше… и от дума на дума стигнахме до познатия момент, в който тя каза „Искаш ли да отидем у вас?“.
Аз леко се стъписах, в началото не знаех как да реагирам, но след три секунди отвърнах „Да, защо не?“. Тя си взе чантата и излязохме от заведението.
Навън беше ужасна буря, човече, такова нещо не бях виждал. В последно време ставаха все по-зле. Влязохме в колата ми и тя попита дали може да си запали цигара. Аз нямах нищо против, димът не ми пречи. През целия път мълчахме. Това бяха най-дългите двадесет минути в моят живот.
Когато пристигнахме, тя още с влизането в къщата започна да говори колко красива е и колко й харесвала. Това не знам защо, но зверски ме подразни. Не ми стана приятно, някаква си там чужда жена да говори така за моето място.
Предложих й кафе или чай, каквото тя си избере. Изборът й беше уиски. Сипах две. Не знам как се държеше още на краката си, а поиска алкохол. Говорихме дълго за всякакви глупости, които изобщо не ме интересуваха. Аз през цялото време зяпах краката й и си представях как я чукам грубо, нищо друго.
Тя се смееше, говореше ми. Косата й беше невероятно възбуждаща и в един момент реших да я целуна. Тя ми отвърна, усетих, че и тя го иска. Сетивата ми се обтегнаха до предел, който не бях усещал никога до сега.
След страстните целувки й казах да изчака, защото трябва да отида да се освежа и след това, ако иска и тя. Съгласи се, кимна ми и тихо прошепна, че ще ме чака с нетърпение да се върна при нея.
Аз отидох до кухнята, взех ножа и се зарадвах ужасно много, защото всъщност знаех какъв ще бъде сюжетът на следващия ми разказ.
изображения: marta syrko
Автор: Атанас Филипов
