– Радвам се, че отказа да дойдеш у нас.
– Аз не толкова.
– Шегуваш ли се?
– A ти?
– Не. Реших да съм честен с теб. Откакто те познавам, се опитвам да се правя на готин и това ме напряга.
– Не се ли отказваш прекалено лесно?
– От какво?
– Да се правиш на готин?
– Няма ли така да изглеждам по-смешен, отколкото съм в действителност?
– Едва ли.
– Добре, ще го имам предвид.
– И защо се радваш, че не дойдох във вас?
– Защото се притеснявам винаги, когато си лягам за пръв път с някое момиче.
– С някое момиче?
– Да.
– Не ме ли подценяваш?
– Извинявай.
– Не се извинявай. Шегувах се.
– Извинявай.
– Сега пък за какво?
– Че не реагирах на шегата ти.
Аси се усмихна, хвърли поглед в очите на Лора и пак избяга. Стори му се, че тя поруменява и се успокои. Отпи от бирата си и се загледа колко още остава в бутилката. Бе празна наполовина. Един слънчев лъч се промъкна в нея и му заприлича на привечерно море. Спомни си как като малък стоеше на плажа с родителите си до късно вечерта и се притесняваше, че са останали сам саминки вместо да се наслаждава на отиващото се слънце.
– Защо замлъкна? – попита Лора малко по-директно, отколкото й се искаше.
– Стана ми приятно.
– Нормално, след като ме натовари с всичките си дертове, сега ти е по-леко?
– Извинявай. Често го правя. Забравям, че всеки има проблеми…
– Аси, шегувах се.
– Пак не разбрах.
– Може проблемът да е при мен, явно не става ясно кога се шегувам.
– Обикновено е при мен.
– Не и в случая. Когато не знам какво да кажа, се шегувам.
– По-добре отколкото да мълчиш или да говориш скучнотии.
– Не ме разбра. Когато искам да се измъкна от някоя ситуация, да избегна отговор или да излъжа, се шегувам. Защитен механизъм.
– И сега искаш да се измъкнеш от мен?
– Не. Просто реших да споделя. Иначе, с теб се шегувах, за да разсея притеснението и да направя думите по-лесни.
– Много красиво се изразяваш.
– Благодаря ти.
– За нищо.
– Твой ред е!
– В какъв смисъл.
– Да си признаеш за нещо.
Аси понечи да каже нещо, но се отказа. Не беше лесно да се говори с нея, но бе интересно.
Когато тя поиска да седнат на една от външните маси пред старата сладкарничка „Пчела“, а той се панира и се съгласи. Вече беше късна есен, застудяваше, но точно толкова, колкото да настръхнеш. Като от някоя песен на Radiohead. Загледа се в преминаващите хора, чудейски се коя тема да подхване. Повечето бяха лелки, които се връщат от работа, но сред тях мерна модна мацка, преметнала през рамо платнена синя чанта, на която бе изписано „Excuse Me Reality“. Можеше да сподели нещо за музиката и за групата, в която някога свиреше, но се отказа, защото щеше да й стане неприятно, че я смята за толкова банална. Затова се върна към реалността.
– Още живея с майка си.
– Добре ли се чувстваш така?
– Да. Близки сме, но се притеснявам какво ще си помислят хората, като разберат, че още живея с нея.
– Сладко е.
– Не е ли жалко.
– Защо да е жалко?
– Все едно се грижи за мен, защото не мога да се справя сам с живота.
– Много хора, които не живеят с майките си, също не се справят с живота.
– Благодаря ти, че си толкова мила.
– За нищо – каза тя – Надявам се, че се грижи добре за теб.
– Кой?
– Майка ти.
– Всички майки се грижат за децата си.
– Не всички.
– Грижи се, но не в смисъла, в който влагат повечето хора, че ме издържа, дондурка… Абе, не знам, може би ме дондурка малко.
Лора се засмя искрено и Аси се сконфузи. След миг обаче осъзна, че няма за какво и й се усмихна.
– Изчерви се!
– И ти преди малко се изчерви, но не ти казах, за да не те притесня.
– Е сега ми каза.
– Вярно, но не е същото.
– Освен това се изчервявам нарочно. Руменината ми предава свеж и секси вид.
– Да.
– Наистина ли?
– Мисля, че да.
Лора искаше да му каже, че и на него му отива да се изчервява, защото го разкрива като чувствителен, деликатен човек, но не го направи. Това бе част от котешката й същност. Погледна Аси, но той сякаш не бе там. Напоследък без причина поне по два пъти на ден се сещаше за „Андалуското куче“ на Бонюел. Беше лоша поличба, но пак се замисли колко ли стотици години още ще се експлоатира кадърът с бръснача, който прорязва окото на жената. А и дали Ван Гог се самоубил или е бил убит.
– Tи си единственият с бира в сладкарницата!
В първия момент Аси не схвана какво му казва Лора, но след минута се усмихна виновно и вдигна рамене.
– Наистина. Нямах намерение да сядаме в сладкарница. Извинявай.
– Готино е.
– Мислиш ли?
– Да, малко абсурдно… Да не се притесниш сега и за това?
– Няма. От години полагам усилия да не се притеснявам толкова много. Понякога нарочно се провокирам и правя по някоя глупост, само за да си докажа, че може и да не ми пука. Така по инерция започнах да правя сума ти глупости.
– И получи ли ти се?
– Какво?
– Да не ти пука.
– Човек не може да избяга кой знае колко от себе си, но наистина постигнах някакъв резултат.
– А и да избяга, не съм сигурна, доколко това е нещо хубаво. Нали сме божии творения.
– Нали!
Аси не искаше да задълбава, защото усети, че може да развали идеалистичната си представа за Лора, и замлъкна. Освен, ако не се…
– Шегуваш се?
– Малко.
– Трябва да съм по-внимателен.
– Не го мисли толкова, отпусни се.
– Никога не съм го можел това?
– А вицове можеш ли да разказваш?
– Защо?
– Смятам, че начинът, по който хората разказват вицове, говори много за тях.
– А тези, които не разказват вицове?
– Лоша работа.
– Райнер се събудил една сутрин, почти като всички останали, и паднал на земята. Докато се усети какво става, взели че го прибрали в моргата. Но Райнер бил жив и като отворил очи, гледа около него разни в бели престилки се щурат насам натам. Надигнал се и казал „Добро утро“. Да не го помислят за невъзпитан. Райнер много се притеснявал хората да не го помислят за невъзпитан. Eдин от агентите в бяло обаче се обърнал към него и погледнал злобно. „Кво добро утро… тва е моргата!“. „Ми гутен морген тогава“, отвърнал му Райнер.
Не последва никаква реакция на Лора. Аси не искаше да показва, че е разочарован, но не се справи добре в овладяването на емоциите му и смръщи физиономия като мопс. Едва след минута Лора се захихика. Беше се хванал.
– Не се смееш на вица, нали?
– Ти си смешен човек.
Той инстинктивно направи нова физиономия, но тя побърза да го извади от водата.
– Стига де. Наистина не може да се говори с теб.
– Всъщност не се засягам. Никога не се засягам. Смятам, че само селяните са честолюбиви.
– Тогава какво?
– Нищо.
В действителност Аси се чувстваше добре в нейната компания. Оценяваше способността й да го изкара от темерутското му поведение и да го разсмива. Въпреки това се почувства длъжен и той да й хвърли спасителен пояс.
– Май сме останали последни. Искаш ли да ставаме?
– Май не.
– Добре, ще си допия бирата и ставаме.
– Ти вече си я допил.
– Какво толкова ще стане, ако си тръгнем.
– Не съм си дояла тортата.
– Нарочно ли го правиш.
– Имам още една хапка.
– Е, хапни я де. Стана късно.
– Добре.
Лора обра внимателно последната хапка, като нарочно приплъзна виличката по керамичната чинийка, за да издаде неприятен звук. Вдигна поглед към Аси, но той само поклати глава.
– Ставаш смешна вече.
Лора хапна последната „Гараш“ и притвори очи в наслада. Чу как Аси запалва цигара и се върна при него вбесена.
– Е тук ли ще пушиш?
– Защо не. На открито сме.
– Това е сладкарница.
– Щом ти е неприятно, ще загася.
Аси се приведе да убие фаса в земята, но точно тогава се появи жената зад тезгяха и остави пепелник на масата.
– Благодаря – каза смутено и отново си дръпна – ставаме всеки момент.
– Не се притеснявай, би ми било приятно да останете още малко.
Жената бе на видима възраст между 55 и 65, но Лора не можеше да прецени на колко точно. Върна се в сладкарничката и те я проследиха с поглед. Седна зад щанда и сложи латоп на коленете си. Започна да пише и да се усмихва.
– Вероятно пише на детето си, което учи в Белгия? – предположи Лора.
– Едва ли. Детето й би трябвало вече да се е изчучило, ако приемем, че е родила в началото на 20-те си години.
– Ти какво мислиш?
– Пише си с приятел. Човек не се усмихва така, като си говори с детето си.
– Стана ми много много приятно, че ти даде пепелник. Тези дни малцина са готови на нещо подобно.
– Защото все по-малко хора пушат.
– Не, защото са идиоти.
– А да.
– С кой ли си говори?
– Не знам, а и не ми допада много, че непрекъснато вкарваш разговора ни в игра.
– Какво искаш тогава?
– Да споделиш и ти нещо.
– Какво?
– С кой живееш, например. Нещо обикновено.
– И смяташ, че това е обикновено?
– Не.
– Сама.
– Вашите?
– Майка ми загуби интерес към мен още като бях на 12?
– Може ли човек да изгуби интерес към детето си?
– Разбира се. След като стана ясно, че няма да ме бъде по нейния план.
– Какво е искала от теб?
– Да стана балерина. Във всеки един смисъл.
– Не е толкова лошо.
– Не и за мен.
– Аз може би нямаше да имам сила да й се противопоставя.
– Съвсем не съм сигурна.
– И къде е майка ти сега?
– Не знам – каза Лора, вдигайки рамене все едно няма никакво значение.
– Кофти.
– Не мисля така.
– Всъщност и аз. Казах го по инерция.
– Ти си единствено дете, нали?
– Да. И ти – каза Аси със сигурност, която изненада й него.
– Аз не. Имам сестра, но не се виждаме често.
– Защо?
– Нейният живот ме смазва и започнах да я избягвам.
Още първия път като видя Лора, му заприлича на Хоуп Сандовал, но тогава смяташе, че има зелени очи. Още не можеше да си обясни на какво се дължи това. Може би някаква фотоизмама или нещо в него. Очите й сега бяха тъмно кафяви, с големи черни зеници. Беше почти сигурен.
– Искаш ли да ставаме? – предложи отново той и тя вече съвсем явно се заяде:
– Не. Защо?
– Толкова съм паниран, че говоря със сто километра в час и трябва да се движа, безцелни крачки, много безцелни крачки, които да ме отдалечат от всичко.
– А аз?
– Какво ти?
– Не мислиш, че е не е честно спрямо мен?
– Не, не искам да си тръгваш, да си тръгвам.
– А какво искаш?
– Да се разхождам по улиците. С теб.
– Вървиш – каза Лора, отказвайки да си играе повече с него.
– Отдавна не съм чувал някой да използва този израз.
– Стори ми се точно на място. Изразявам съгласие и вървя. Ти вървиш, нали от това имаш нужда?
– Да.
– Изглеждаш много слаб. Кожа и кости.
– Напоследък забравям да се храня.
– Ще ти взема нещо от сладкарницата. Хапни дори на сила.
– Предпочитам да не го правиш.
Аси се изправи в опит да си тръгнат, но Лора го хвана за ръката, за да го спре. И двамата се стреснаха от допира, но бързо се отърсиха. Тя му каза да не става, защото има нужда повече от нея да остане сам, а и е наложително да хапне нещо, но този пъти той не се съгласи. Каза, че се плаши какво може да му хрумне, докато я няма, и сам влезе в сладкарничката въпреки нескритото му нежелание. Хвърли поглед на витрината, а после мина от край до край и внимателно разгледа тортите и сладките. Спря се на соленките, но се върна към сладкишите и на Лора й стана малко смешно. Продавачката вдигна поглед от лаптопа, вероятно за да му се притече на помощ и започна да му обяснява какъв избор има. Тя се опитваше да разчете лицата им, но се затрудняваше. Все едно не си говореха за пасти, а за някакви лични неща. Усмихваха се, след това застиваха, стискаха устни, изслушваха се внимателно, кимаха с глава и внимателно се усмихваха. Накрая жената сложи в по-голяма от обичайните чинийки за торта парче „Гараш“, досущ като нейното, и още няколко соленки и сладки. Аси първо забрави да ги плати, но после се върна, извади банкнота от джоба си и я остави на касата. Донесе внимателно чинията до масата им и я сложи по средата.
– Виж колко много храна! Нали не обичаше да ядеш?
– Обичам, просто забравям.
Аси се протегна и си взе дълга соленска със сусам. Беше вкусна, но рецепторите му отказваха да приемат каквото й да е извън бедствието на личната му ситуация. После отчупи с виличка малко парче от тортатата, но и то не му се услади.
– Не ти ли харесва?
– Хубаво е, но май не ми се яде сладко. Не знам. Ще си взема кафе, искаш ли?
– Да, когато пия кафе, сънувам по-бързо.
– Яко.
– Това е от един филм.
– За какво се разказва в него.
– За хора, които пушат цигари и пият кафе.
– Велико – каза Аси и пак влезе в сладкарничката.
Дамата пусна кафетата и отново се заговориха. Лора не можеше така. Случайните разговори не бяха стихията й, но на Аси явно му се отдаваха. Не можеше да го прецени. Пред нея го играеше чувствителен, но после неочаквано разкриваше други качества. Имаше нещо потайно в него. Освен това наистина изглеждаше паниран, жестовете му трепереха, а погледът му блуждаеше извън нея. Това й позволяваше да споделя с него много повече, отколкото с който й да е било друг.
Аси остави внимателно порцелановите чаши на масата и седна на масата. Загледа се през нея несъзнателно и тя не се сдържа.
– Имаше ли късметчета?
– В какъв смисъл.
– С кафето понякога предлагат късметчета.
– А, да. Не знам.
– Ще се върна да проверя.
– Остави, вече си пропуснахме късмета, какъвто и да било той. Понякога всъщност са доста глупави.
– Добре.
– Малко си отнесен?
– Извинявай.
– За какво си говорихте?
– С кого?
– С дамата вътре.
– Общи неща.
– Какви, например?
– Какво пише на лаптопа си, защо му се усмихва.
– И защо?
– Май е лично.
– Искаш да ти задавам въпроси ли?
– Пише във форум на хора, които се борят с множествена склероза.
– И тя ли?
– Да, но във форума не било тъжно, напротив.
– И тя как работи, като е болна.
– Болестта е под контрол.
– Раздаваш го над нещата, а всъщност си доста под тях. Не можеш да удържиш задоволството си как си измъкнал история от тази жена.
– И какво, ако е така?
– Нищо.
– А ти демонстрираш непрекъснато колко висока топка си. Проницателна и всеопрощаваща.
– За няколко часа успя да ме разгадаеш, а?
– Не претендирам за това. Просто споделям наблюдения.
– Да, точни са.
– И какво сега – край на играта?
– В никакъв случай – каза той, притеснен, че къщичката им от карти може да се срути – Когато те видях за първи път, смятах, че си със зелени очи.
– Да, бях със зелени очи.
– А сега си с кафяви.
– Да, какво странно има, сменят си цвета. А ти този път си със сини очи.
– Така ли?
– Извинявай. Дебелашко подмятане.
– В смисъл?
– Толкова си разсеян, че си забравил, че някой те е посинил?
– Не съм. Мислих, че не си личи много?
– Сега трябва да питам какво ти се е случило и ти да ми пуснеш някаква жестока версия.
– Бих могъл.
– Не го прави.
– Нали искаше да играем?
– Искам, но и не мога да приема играта да е толкова проста.
– Добре.
– Какво добре?
– Нищо. Срам ме е да кажа.
– Тогава не казвай.
– Само че и ти не си честна, пускаш ми кукички и аз трябва да се хвана на тях. А като не го правя, се сърдиш?
– Какво имаш предвид?
– Каза ми за семейството ти. Първо за майка ти, после за сестра ти.
– Мислих, че си разсеян. Иначе не бих споделила с тебе толкова лични неща.
– Явно това ми е номерът.
– Кажи ми сега за синьото око.
– С един приятел се опитваме да правим света по-мек и безболезнен за хората, за някои хора, де, и в същото време да изкарваме по някой лев. Това е.
– И какво?
– Двама с анцузи решиха, че не трябва да го правим.
– Леко ти се е разминало.
– На мен да, на него не.
– Какво стана с него?
– Възглавничката на ухото.
– В смисъл?
– Отрязаха я с ножица.
– Е не е болка за умиране.
– Не е, особено, ако не е твоята възглавничка.
– Не реагирай така, че ще се натъпча със сладко.
– Ако ти помогне да се чувстваш по-добре, направи го. Не е болка за умиране.
– Не е, особено, ако не е твоето тяло.
– Особено.
Лора си отчупи едно по-голямо парче торта и го хапна цялото. Явно обаче се бе надценила и сложи ръка пред устата си да се прикрие. Аси оцени неудобството й като сладко и се засмя дискретно. Хиляди малки трошички избягаха от устата й с нейното хихикане, но махна с ръка и каза:
– Какво толкова?
– Нищо.
– Да, няма нищо смешно. Случва се.
– Абсолютно.
– Май, не беше много изискано.
– Стига бе, готино стана.
– Добре.
Лора оцени способността му да не я поставя в неудобно положение и реши да забрави за синьото око. Не знаеше какво е станало, но бе сигурна, че неговата история не е истина. Видя го да взима една зелена смокиня, която се беше озовала в чинията им, затрупана от соленки, и си спомни за сладкото на баба си. Не бе случила на родители, но на баба и дядо, ех само. Прекарваше по цяло лято на село, а през септември се връщаше в София със сълзи. Една година, за да удължи връзката си със село, реши да си направи хербарий. Събра четири големи бръмбара и ги заби с топлийки за празна кутия oт шоколадови бонбони. Очакваше те да умрат, но не стана така. Тя занесе скришом кутията в София и седмици наред наблюдаваше агонията на бръмбарите. Хранеше ги с храна за риба. Малки исусовци, които й доказаха, че може и да е лоша. Откритие, което отвори пред нея хиляди нови възможности.
– За какво мислиш?
– Губя се в спомени.
– … които не са за споделяне, не са.
– Искам да си призная нещо.
– Давай.
– Абе, отказах се.
– По-добре.
Аси запали цигара, която имаше странен вкус след сладкото, но му завъртя главата. Беше спрял да пуши за няколко месеца, но напоследък припалваше, а тази сутрин си беше купил и цигари. Все още обаче не си беше върнал навика и се наслаждаваше на всяка цигара. Всъщност винаги бе обичал цигарите и не си спомняше ясно защо ги бе спрял.
Вече се бе свечерило и не можеше да улови чертите на преминаващите. Светлините на града се разливаха по тях и ги превръщаха във фон.
– За какво друго ме излъга?
– За почти всичко, но винаги се движих около истината.
– Мислих си, че имам нужда от поне малко честност, но се оказа, че това е последното, което ми трябва. Приятно ми е да си говорим лъжи и да ядем сладки. Това е всичко от което се нуждая.
– Всичко?
– Може би и от малко дъжд от време на време, а и от някоя тъжна песен.
– Трябва да се притеснявам за теб?
– Не. Тъжните хора не се самоубиват, въпреки че им идва да се убият. Уф, сори.
– A какво правят?
– Слушат малко повече музика, пият малко повече, хранят се със залези, разхождат се по улиците цяла нощ, губят си запалките, гледат стари филми, говорят бързо или мълчат няколко години, харесват кафеви очи, заспиват с нощните блокове по радиото, понякога сутрин плачат. Такива неща.
Аси понече да си запали нова цигара, но се отказа и я остави наполовина в кутията. Жената в сладкарницата беше станала и гасеше лампите.
– Лора, наистина ще трябва да тръгваме – каза той и вдигна таблата, за да я върне без да изчака реакцията й.
Тя обаче го спря и взе последното парченце торта. Не знаеше защо, като не й се ядеше повече. Дори само един грам захар още можеше да се окаже фатален за нея. Но черна котка й хвърли поглед и всичко разбра. Усмихнаха се една на друга и прибра и останалите сладки в джоба на синьото си яке. За по-късно, ако е необходимо да оставя следи, по които да я намерят. Ако има кой да я търси.
Аси пак се заговори с продавачката. Изражението му бе сериозно, но не можеше да види нейното. Говореше малко, престъпваше от крак на крак и правеше странни физиономии. Накрая двамата размениха погледи и той излезе. Лора още не бе станала и той пак седна при нея.
– Какво си говорихте?
– Лични неща.
– Вие сега се запознахте?
– Може и да съм излъгал.
– Аз пък не съм сигурна, че искам да дойда с теб.
– Разбирам те.
– Никога ли не казваш истината.
– Рядко и никога цялата. Не знам защо. Така ми идва. Явно е в гените ми.
– Сестра ми осинови дете, защото не иска да предава гените си. Майка ни се самоуби и тя се притеснява, че може да я последва. Притеснява се и за мен.
– Извинявай.
– Детето й се казва Изабела. От ромски произход е.
– Няма значение.
– Оказа се, че за мъжа й има.
– Много съжалявам.
– Недей.
– Всъщност нямаш право да ми се сърдиш. Ти зададе този тон, не съм длъжен да ти казвам истината.
– Не си.
– Правя глупости с невероятна лекота, казах ти.
– А аз съм много непостоянна.
– Не съм сигурен, че мога да се справя тази вечер, ако ме оставиш сам.
Лора стана и той я последва надолу към „Солунска“. Взе две бири от магазинчето в кооперацията на Атанас Далчев и й подаде едната. Запали цигара и тръгна след нея към „Славейков“.
– Знаеш ли софийски нощни улици са лекарство за мен. Като малък се криех в задните дворове на кооперациите около „Витошка“, Графа и „Раковски“ първи цигари, целувки и кашета. Сега стени и катинари са взели спомените ми за заложник и само тези улици ги връщат за малко. Зад онази стара фасада от славните времена на софийския модернизъм има стогодишна череша, която обирахме още в деня, щом плодовете станат алени. Не я виждам, но знам, че е там, и ми става топло.
– И на мен.
– Знаеш ли някога тук живееха градски духове, но сега избягаха на Витоша и вече са малко горски духове. Хранят се с човешките сънища. Добрите ядат кошмарите, а лошите…. абе не знам как се казват яките сънища. Тези които са толкова велики, че не ти се иска да се събуждаш.
– Шараните.
– Хубава дума.
– Измислих си я.
– Ще я използвам.
– И защо са избягали. Писнало им е от парвенютата и селяните. Освен това развалиха и бялото „Боро“.
– Лоша работа.
– Не ги мисли. Сега си разказват истории със светулките. Оказа се, че си падат едни по други.
– А с котките как се спогаждат?
– Въпрос на взаимен интерес.
– Да, такива са котките.
– Не само.
– Кои сънища са по-вкусно. Кошмарите или шараните?
– Въпрос на вкус. Знаеш – каза Аси, а горското духче, което се придвижваше, седнало на рамото й, се облиза.
– Кажи ми за майка си.
– Казах ти. Живеем заедно, бори се с множествена слероза и работи в сладкарница. Любимият й певец е Рино Гаетано, такива работи.
Иво Попиванов
