Автор: Преслав Гетов
Фото: Камен Минков
Има значение къде ще се родиш. Средата ще оформи плода. Белият лист е огромна част от творбата.
0 е особено място и съм сигурен, че е било предизвикателство, за човека, който го е запазил и в момента го използва за каузата на алтернативното изкуство. Стара, на пръв поглед, скучно сграда е била изкормена, пребоядисана, но най красивата част от нея е запазена и акцентирана – гредите и тавана. Гледайки нагоре човек има чувството, че цялата тежест на битието ще се стовари върху безбройните голи/къдрави/дългокоси глави, които бяха тук за концерта. Мястото излъчва силна притегателна сила към тези, които чувстват порива на изкуството. Антре, няколко картини, списания, касети и врата, която води към голямо помещение със стени, които те поглъщат. В знак на надежда поглеждаме нагоре към гредите. Малкото прозорче затваря света на живите, лампите изгасят и ние не сме тук.
Born Erased има човеконенавистен звук, но все пак човекоподобен. Звуците водят към надежда изключително рядко и често ни подвеждат. Строшават ни, но за нас е ок. Все още може да се видим като хора на фона на този звук, въпреки неприязънта му към нас. Може би това е силата на музиката на този артист. Показва ни едновременно и двете сфери на човешкото съществуване, което ние самите не си позволяваме – омраза, но и любов. Ритъм – без ритъм. Ритъм – без ритъм. Стената зад пулта е жива и звуците на ветрове през стоманени скелети ни показват вселени. Може би просто гора в нощна причуда. Анатомични откъси. Всичко се променя сигурно през сурова музика. Идват още хора:
Сядат
Говорят
Гледат си телефоните
Обичат се
Тактуват причудливо
Трептящи барабани и бас ни припомнят смисъла от всичко. Макар музиката да се усеща тежка, неприветлива, на нас ни е даден шанс. И е хубаво да го имаме. Тук таме чуваме останки от смачкана човешка реч. Отново вълни от безсилие. Огромната канонада започва да се забавя и да ни дава шанс да дишаме отново. Артистът вдига ръце от пулта пълен с ефекти, продължения на неговите идея и поглежда настрани. Първата част приключи.
Jeff е артист и човек със сходен на моя музикален вкус ( поне ако съдим по анорака на Darkened Nocturn Slaughtercult). В музиката си той ще ни докаже абсолютна ненавист към всичко праволинейно, ясно и човешко. Макар и през сета му да имаше ясни музикални лайтмотиви музиката ни отблъсваше и не позволяваше и момент покой. Имаше всичко.
Експерименти с ритъма през които имахме един пътеводен такт и само след няколко секунди стотици такива, които ни настигат и ни убиват. Докосвания, ритъм или звуци от хиляди механизирани стъпки, които ни карат да се чувстваме дребни, уплашени и нищожни.
Или пък абсолютна липса на ритъм и един звук увеличен сякаш до безкрайност, който премахва всяка мисъл, надежда, но и тревога. Звук, който те кара да забравиш че си човек и че няма нужда всичко да бъде анализирано. Звуците ни оглозгат, пуснати подир нас, но няма къде да се скрием.
От време на време хвърлям поглед върху сянката на Jeff, която по време на целия сет расте и в един момент е погълнала цялата стара постройка. Липсват сякаш светлините на телефони и камери. Всички са притаили дъх и са концентрирани.
Така както сме били лишени от всичко, ние отново сме тук, на Земята и сме хора. Музиката приключи. Тишината е разбрана по нов начин и сякаш…неприятна на фона на това, което чухме тук тази вечер.
