Oт Дилян Еленков
Така си отиде, необличано. Непожелано. Все пак създадено. Създадено да стопли някой. Не му се получи. Стоя 30 години в моя гардероб. Единствено бялата ми котка му обърна внимание. Отъркваше се в него, оставяйки шепи бели косми. На мен ми беше твърде голямо. Опитах се да го пробутам на приятели, не стана. Тежко било, широко било. Иначе камилска вълна.
Сиво, с ефирни карирани нишки. Керемидени. Имаше класа. Закачалката може би го харесваше, най-малкото свикна с него. Отиваше на гардероба ми. Стана част от него. Не ми хрумваше да го обличам. Започнах да го ненавиждам. Но имах тази привързаност. Вярвах в него. Не беше с претенции. Предполагам, че просто искаше да стопли някой. Да бъде разходено под дъжда. Беше създадено. С цел, или с намерение. Търсеше топлота, която намери единствено в котката ми. Това беше търсената близост.
Когато дойде времето, го направих. Отворих неотворимата врата от крилото на гардероба, и го извадих. Бели котешки косми се разлетяха наоколо. Закашлях се. Опитах се да ги изтупам. Не стана. Опитах да ги събера с влажна ръка, не стана. Оставих го в коридора за половин час. На един стол. Да знае какво предстои. Да знам какво предстои. После поех въздух, взех го, и с асансьора тръгнах надолу. Беше началото на слънчев ден. Реших, че това е подходящо. Излязох от входа, то тежеше в ръцете ми. Още 20 крачки. 20 крачки до кофата. Положих го внимателно върху капака, леко преметнато, казващо „вземи ме”. Пожелах му успех.
После напазарувах и се прибрах. Кофата се вижда от терасата ми. И да, през 10 минути поглеждах дали някой го е взел. Стоеше си там. Видях няколко цигани, минаха, но не му обърнаха внимание. По обяд пак погледнах. Някой го беше свалил на улицата, на асфалта, до кофата. Излязох, поизтупах го, и пак го преметнах върху кофата. После заваля. После пак беше на асфалта. Изкривено, намачкано.
Беше късната вечер. Примирих се. Заспах. На сутринта погледнах надолу, и, о, нямаше го. Оживих се. Малко след това, след час, излязох да пазарувам. Бях бодър. И, да, изхвърляйки боклука, го видях. Вътре в кофата. Намачкано, препикано може би, мокро от мечтания дъжд, полепнало в заготовки. Понечих да го извадя, да го положа отново върху капака на кофата, но се отказах. Разбрах. Премигнах. Това е път. Неговият път. Може някоя чайка или гълъб да снесе яйце в пазвата му, там, сред другите. Някъде.
