Куентин Тарантино пред списание The Talks, октомври 2013 година
Г-н Тарантино, съдейки по филмите ви, трябва да ви попитам: обсебен ли сте от женските крака?
Аз не бягам от това. Ако помислите, режисьорите, които са били нарочени за луди по краката като Алфред Хичкок, Бунюел, Самюел Фулър – това е доста добра компания. И това показва, че те са били доста добри режисьори, защото са знаели къде да сложат своята камера. Но мисля, че краката и задникът получават почти еднакво време в моите филми.
Както и насилието…
Аз просто разказвам историите си и правя моите неща. Обичам да навлизам във вътрешността на жанровете и да разучавам поджанровете. В жанровете, с които се занимавам, има сензационни неща, има насилие, било то филми за престъпност, кунг-фу, самурайски филми, касапски, филми с преследване, те естествено се поддават на насилието. Когато става въпрос за вълнуващо кино тези жанрове се поддават на спиращите сърцето сцени, на насилието. Аз харесвам това. Но в случая с ”Джаки Браун” няма насилие, там всичко е характер.
Каква е рецептата ви за създаването на такива ярки герои?
Това не е шеговит отговор, но аз съм писател. Това е, което правя. Работата на писателя е не само да пише за себе си, но и за останалата част от човечеството и да го проучи – начина на говорене на другите хора, фразите, които използват. И главата ми е гъба, която попива. Аз слушам това, което другите казват, гледам особеното поведение, хората ми казват някоя шега и аз я помня, хората ми разказват някоя интересна история от живота си и аз я помня.
И ако не си спомняте?
Тогава явно не си заслужава да се помни. Дали ще е след шест месеца или след 15 години, когато аз създавам моите персонажи писалката ми е като антена, тя получава тази информация и повече или по-малко героите ми излизат завършени. Аз не пиша техния диалог, а ги карам да си говорят един с друг.
Ако се върнем на насилието, вие лично от какво се страхувате?
Ако имам някакъв ирационален страх, той е от плъхове.
Наистина?
Ако на тази маса имаше плъх, сигурно щях да съм в скута на някое момиче. Сигурно щях да стоя на раменете й и да крещя като някоя кучка.
Имали ли сте кошмари?
Не съм имал от дълго време. Когато си малко дете и имаш кошмари, тичаш в леглото на родителите си, но майка ми беше строга с мен. След определена възраст те ме отпращаха обратно в моето легло и аз осъзнах, че не мога да си позволя лукса да имам кошмари повече, защото не мога да тичам при мама. Така че спрях да имам кошмари.
Искате ли един ден да имате свои деца или те само ще отнемат от енергията ви за правенето на филми?
Ще видим какво ще се случи, но аз не възнамерявам да правя филми вечно. Смятам да спра около 60-годишна възраст.
Сигурен ли сте в това?
Не, но такъв е планът. Не искам да бъда стар режисьор, който прави своите старчески филми и не знае кога да слезе от сцената. И не искам да прецакам своята филмография с такива филми. Но мога да си променя мнението. Ако искам да направя филм и съм на 62, ще го направя. Но искам да напусна триумфално. Искам този тип, който виждате в момента, той да прави филмите, не някакъв залязващ човек. По това време предпочитам да съм само пишещ човек. Да пиша книги, да имам деца…
Колко филми сте гледали през своя живот?
Нямам представа и не смея да предположа. Между 17-та и 22-та си година правех списък на всички филми, които гледах, включително театрални постановки. Избирах любимите сред тях и им раздавах награди. Бройката им обикновено беше около 197 – 202 годишно и то когато бях разорен и плащах за тях от джоба си.
Коректно е да се каже, че броят им е висок. Кои са вашите три любими филма?
Ако ме питате сега, ще ви кажа три филма, но ако ме питате утре или след няколко месеца, те ще са различни.
И кои са те сега?
Бих казал, ”Абът и Костело срещат Франкенщайн”. Когато бях малко момче това беше любимият ми филм. Част от причината е комбинацията на жанрове. Абът и Костело са смешни, а чудовището Франкенщайн е доста страшно. Когато съм бил на пет не знаех, че съм правил разграничение между жанровете, но явно съм. И това е, което правя през цялата си кариера – да смесвам жанровете. Бих искал да сложа и ”Шофьор на такси в тази класация”. Защо е малко трудно да се каже. Силата на този филм не може да се опише с едно или две изречения. Ще кажа, че това е може би най-романистичното, комплексно проучване на характер в историята на киното. Само в романите ще откриете героят да бъде третиран така. И в същото време това е забавен филм, има смешки през целия филм. И последният филм, както винаги съм казвал, е ”Добрият, лошият и злият”.
Има ли жанрове, които не ви харесват?
Не ми харесва всичко. Обичам исторически филми, но не съм фен на костюмните драми. Друг жанр, към който нямам отношение, са биографичните филми. Те са просто големи извинения за актьорите, за да получат Оскар. Това компрометира киното.
Защо?
Дори за най-интересния човек ако разкажеш живота му от началото до край това ще е шибан скучен филм. Ако го правиш, трябва да е комикс версия на живота. Когато правите филм за Елвис Пресли, не трябва да правите филм за целия му живот, а за един ден от живота му. Направете филм, за деня, когато той влиза в Сън Рекърдс. Направете филм за целия ден преди да влезе в Сън рекърдс и филмът да свършва, когато той влиза през вратата. Това е филм.
Ако направят филм за вас, и той ли ще е скучен?
Може и да съм поласкан, но не бих го гледал.
