От Веселин Делчев
Питах я аз Правка Примова. Във фейсбук я питах, преди да стане суперизвестна с онзи разказ, който щели да го анализират в канадските училища. Усетих аз, че има живец в творбите ѝ още преди да се юрнете Вие при новината от могъщата държава, че ще вкарва в главите на подрастващите си текстове от голямата наша писателка. Както е лесно на умряло куче нож да вадиш, така е лесно постигната висота да раздухваш. Ама преди този успех на Правка Примова къде бяхте да я оцените толкова? Защото тя пише вече 23 години, но нямаше огромни агитки от обожатели преди да се разчуе колко ценят произведение от нея в северните части на Северна Америка.
Още в началото на Демокрацията Райчевеца ми обърна внимание на подобен момент. Забележи – каза, – както преди някой се издигаше в очите ни с факта да се е дипломирал или да е награден в Съветския Съюз, така и сега е същото, ако това е станало в Щатите, Канада… И те знаеш ли какво правят: нагодят някой да вземе награда от конкурс в някой американски забутан университет, раздухат го тук и онзи станал велик. Не е лошо да си имате съветник като Райчевеца.
Та я питам Правка Примова познава ли Димо и Къдрица Накъдрена. Тя се прави на приятно разсеяна – не ги познавала. Че откаде-накъде да ги познава?! Как откъде? Посветила е свой разказ на тях. А къде бил този разказ? В нейна книга. Да съм съобщил в коя книга. Е, не мога да уточня. Прочетох от нея три книги и ги върнах на библиотеката.
Когато общува със значими хора на културата, всеки е майстор на куртоазията. Умилква се, мазни се, угодничи, превъзнася се. Вижте и аз култура нося и пренасям! И значимият, културтрегерът живее сред влезли в образи тарикати, става техен заложник. По тази причина не го знае Правка Примова какъв е този Димо, иначе нямаше да посвещава цял разказ на него.
Но за мене той е ясен – онзи, който още от математическата гимназия има мерак на моята Дима. Обаче между тях двамата само имената им е общото. Иначе са съвсем различни.
Научих за съществуването на този Димо и за мераците му отдавна – преди седем години. Минал през нашето крайградско село, сетил се за моята Дима и ѝ гостувал по повод, че си разпространява книгата с ловно-рибаски текстове. Нали жена му има няколко пътеписни книги – обяснява ми Дима, – та да не остане и той по-назад, написал нещо подобно – събрал разкази от видни ловци и риболовци, все известни хора.
Еми, хубаво. Минал край нас стар съученик жената, оставил своя книга с автограф. Голяма работа. Сигурен съм, нищо повече не е станало..
Но наскоро се случи случката. Прибирам се аз от дневна смяна. На масата припомняща бележка: “Със съучениците съм на среща за 50-годишнината. Утре се прибирам” Никакво притеснение да ме обхване, братче. Тъкмо я няма жената, си викам, да направя по-шумната част от ремонта. Хванах ъглошлайфа – рязах, правих… после млатих с чука. Уморих се. И тъкмо да си лягам около 22 часа, телефонът ми цъкна съобщение: “Ела да ме прибереш, че не се трае!” Прати ли ми ес-ем-ес, значи жената не иска да я търся за подробности. Хвърлих две шепи вода на лицето. Метнах се в туингото и запраших към асеновградските стръмнотии.
До “Асенова крепост” добре. Но след нея ме хвана малко страх. И за жената, и за мене. Пътят все по-тесен става. Скоростта намалява. Някой може да те сгащи. Какво като съм с охранителна униформа и два газови пистолета. А на жената се обадих, уж че се притеснявам да не я подмина. Тя пак ми обясни, но по-подробно, къде ще ме чака, а аз се успокоих, че щом е в състояние да ме ориентира, значи е добре.
След 4-5 км., които ми се видяха като двадесет, отбих според указанията на моята. Гледам отгоре слизат във фронтална линия десетина човека, мъже и жени. А по средата им Дима – изпращат я. Спрях, тя се качи, без да е необходимо да слизам, направих доста маневри за обратен завой – наоколо тъмница и склонове, та гледах по-малко да мърдам с колата. Връщаме се ние и още не сме слезли в Асеновград, жената ми заразправя: “Държаха се с мене като с уличница!” Кои?! – питам. “Димо и един друг съученик, станал зъболекар.” Какъв Димо?! “Не помниш ли? Преди години ти разправях, дето ми донесе своя книга с ловно-рибарски случки. Беше ти чудно името на жена му – Къдрица Накъдрена.” Е, да? “Още в началото на срещата се занасяха с мене. Даже на хижаря подхвърлиха, че съм “яка кака”. После седнаха край мене и почнаха ту единият, ту другият да ми натискат главата към масата. За Димо знаех, че е такъв. Но за другия съученик не знаех, че и той бил същата мостра.”
Е, братче, полудях. Намалих и пак маневрирах за обратен завой. Дима стисна кормилото и го завъртя към себе си: “Моля те, не се разправяй! Вече няма смисъл. Всичките съученици ме защитиха.” Размислих. Не че съм голям умник, но винаги съм бягал от простаците.
Ама колкото и да бягам от тях, ми се завъртя в главата идея: да го издиря аз този Димо /явно той е бил водещият в гаврата/, да му пусна два газови изстрела в муцуната. Но пак първо се посъветвах с Райчевеца. Остави! – казва. – Загубена работа. Само беля ще си навлечеш. Колкото и да си прав, най-много ти ще пострадаш от такава разправа.
Сега всичко това го пиша за Правка Примова – наша голяма разказвачка. Да знае, добре да помни на какъв човек е посветила своя творба. Писна ми от лъжи и недоглеждания. Известни хора, а не виждат, просто нямат шанс да усетят как стоят нещата. Бичуват недъзите на обществото, ама така – в огромен мащаб. А дребните камъчета, за да не обръщат колата, трябва да се уточнят.
Писателите оформят кръгозора ни.
Но техния кръгозор кои го оформят?
