„Първият филм, който съм гледал през живота си, е на ужасите – ”Бамби”. Когато малката сърничка бе хваната от пожара в гората, бях ужасен, но и оживен”, разказва Стивън Кинг в интервю за Тhe Rolling Stone.
Toй казва, че никога не е чувствал срам заради книгите, които пише и смята, че е голяма забава да плашиш хората.
Съгласява се, че хорър жанрът не е уважаван, но добавя, че е вдигнал нивото му, така както прави Реймънд Чандлър с детективския жанр в литературата.
Освен това споделя, че Хемингуей не струва.
Той коментира и последната си книга „Възраждане“ (”Revival”), чиято основна тема е религията.
”Организираната религия е много опасен инструмент, с който много хора злоупотребяват”, казва Стивън Кинг.
Той обаче посочва, че вярва в Бог, защото прави нещата по-добри.
В същото време казва, че не знае дали вярва в задгробния живот, но би искал да вярва.
Не искам да ходя в рая, за който учех като дете. За мен той е скучен. Идеята, че ще се излежаваш по цел ден на някой облак и слушаш някакви типове да свирят на арфа… Не искам да слушам арфи. Искам да слушам Джери Лий Луис.
Кинг споделя, че е пристрастен към писането и си припомня и зависимостите от алкохола и кокаина, през които минава.
Употребявах много кокаин между 1978 и 1986 година. Цялото това време ми е леко мъгляво. Не бях социален пияница. Не исках да ходя по барове пълни със задници като мен.
През тези години обаче не спира да пише, като разказва, че по някакъв начин е успявал да балансира между работата си, семейството и зависимостта.
”Misery” е книга за кокаина, казва Кинг.
Според него обаче качеството на писането му е започнало да пада заради употребата на наркотици. Според собствената му оценка ”Томи Чукалата” е ужасна книга – последната, която е написал преди да се изчисти. Според него от 700 страници, добри са само около 350.
Авторът казва, че най-добрата му книга е „Романът на Лизи“ (”Lisey’s Story”).
Най-добрият сериал за последните 15 години пък е ”Breaking Bad”, смята още писателят.
Той е запален китарист и споделя пред списанието, че най-добрият концерт, на който е бил някога, е на Брус Спрингстийн – в далечната 1977 година.
Ако си дете, се учиш да живееш. Възрастните се учат да умират.
Няма такова нещо като щастлив край. Не съм срещал нито един, който може да се мери с „Имало едно време“. Всеки край е жесток. Всеки край е просто друг начин да кажеш „сбогом“.
Щом свой човек те хване за топките, най-зле стиска.
Обичта не може да просъществува в завладените от страх сърца, както растението в тъмно помещение. Единствено гъбите (и то отровните) ставаха големи при липса на светлина.
Той често казваше, че „никога“ е думата, която Господ обича да слуша, когато иска да се посмее.
Хората не стават по-добри, те стават просто по-умни. Когато станеш по-умен, не спираш да късаш крилцата на мухите, просто си измисляш по-добра причина, за да го правиш.
Талантът не стои мирен, той просто не знае как да стои мирен. Независимо дали е талант за отваряне на сейфове, четене на мисли или делене на десетцифрени числа наум, той крещи да бъде използван. Никога не млъква. Ще те разбуди от най-дълбокия ти сън, крещейки: „Използвай ме! Използвай ме! Използвай ме! Писна ми да седя без работа! Използвай ме, тъпанар такъв, използвай ме!
Може би изобщо не съществуват добри и лоши приятели. Може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш, и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях си струва да се бориш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.
Когато живееш някъде и искаш да го напуснеш с нещата, които би побрал в един сак, всъщност това място никога не е било твое от самото начало.
Знаеш ли колко жесток може да бъде твоят Бог? Колко ужасно жесток?… Понякога Той ни кара да живеем.
Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш. Или умираш.
Но всъщност няма какво да се чудя. Нещата винаги се свеждат до две алтернативи: здравата да се заловиш да живееш или здравата да се заловиш да умираш.
