Oт Илия Димитров
Един обикновен апартамент, някъде в началото на септември. Ниска правоъгълна маса и два дивана около нея, пълни с хора. И толкоз. Лятото все още отказва да отпусне горещия клинч, есента все още е прекалено срамежлива.
– Кога ти е полета, брат?
– Вдругиден, следобед някъде…
– Внимавай с тия самолети, че… много взеха да изчезват нещо, ха-ха-ха…
– Като в оная комедия за арабина – диктатор, когато се качи в хеликоптера, ха-ха…
– Ай стига глупости, кво ще пием, водка искаш ли?
– Мента има ли?
– Охо-о, ментичка, къде е спрайта?
– Ще слушаме само Славито, да си знаете, без няк’ви нови тъпи чалги…
– Оф стига с тоя Слави, има си време за него, рано е, чакай да стане 3-4 сутринта.
– В тая Германия само дебели жени ще има, майна, и всичките ще са еднакви – дебели, с огромни, друсащи се цици, бели, в такива немски престилки ли са, носии ли са, и всички носят по 4 халби бира в едната ръка.
– Не знам за германките, ама колко туркини и циганки ще има, в Шикера са по-малко.
– Дойчланд юбер алес!
– Пускай Славито! Не, не чакай малко!
Извадих от джоба нещо много съкровено. Имах едно знаменце – „свобода или смърт”, копие на онова от Априлското въстание, зелено със златен лъв и годината 1876. Беше с мен къде ли не, на Шипка, по протести, по мачове, висяло е през прозорци, тераси, коли, огради, вял го е всякакъв вятър – студен, български, морски, френски, италиански, унгарски. Извадих го от задния си джоб, където вече час ми убиваше на задника, сгънато на 8.
– Ето, за тебе е т’ва нещо. Да си го сложиш в Германията в общежитието. Да гледат тъпите немци и да се чудят и да те питат к’во е тва нещо и като им разправяш да си умират от яд, че са смотани, тъпи, че сме им печелили битките, а те са ни губели войните, че жените им са грозни и дебели, че са руси и бледи, че ние сме измислили „на нож”, че ги мразим, защото ни отнемат приятелите с тъпите си немски университети. И англичаните и те да го духат, щото и те имат университети, и те ни отнемат вас, и американците, и шотландците, и шведите…
– Мерси, брат, мерси много.
– Ай сипвай…”Планината ми е майка, а баща ми буен вятър беше-е-е-е, брат ми е морето тъмно-о-о, лудите треви са ми сестрите-е-е-е, ей такъв съм сам ти казваа-ам…”
– „Мо-о-оя ще си ве-ече, а-а ще е страшно-о, ако ка-ажеш не…”
***
Мина седмица. Септември нещо се застуди. Есента реши да не бъде срамежлива повече. Останахме малко. Главната на Пловдив. Валеше. „Вали в очите ми, вали…” Мокрите плочки и листата, разпилени от някой напорист вятър. Кецовете скърцат дразнещо, когато се хлъзгат в плочките. Четирима сме. Двойно по-малко от последния път. Онова време в средата на Септември. Става с една идея по-студено, с една идея по-пусто. Няма никой из Главната. Никога не е било така в десет вечерта. Цяло лято пълно с хора, ама всякакви – метъли, хипари, клошари, цигани, пънкари, рапъри – цялото субкултурно разнообразие на Пловдив. И в средата на септември като че ли всички се уговарят да изчезнат.
След седмица още един от нас щеше да излети подир мечтите си на запад. Да излети извън себе си, да гради едно ново Аз, малко по-тъжно, малко по-самотно, малко по-успяло Аз. Едно изгубено българско Аз сред милиони други изгубени чужди Аз-ове. Останалите пък щяхме да се засилим към чуждия град, нашата малка лична чужбина, за да сме чужди там, чужди и сами.
– Кой знае кога пак ще се случи ей точно това, да вървим точно тия хора по тая улица?
В оная септемврийска нощ чух тия думи и не ми се сториха толкова мъдри. До сега. Ще се случи, след година-две, сто процента. Но дали ще сме точно тия хора, непроменени, неочукани, незатънали в лайна до ушите, несебе си. Не знам. Грийн Дей пееха, че искали да ги събудят, когато септември свърши. Като по-малък си мислех, че е щото не им се ходи на училище. В тоя кофти ден на септември обаче ги разбирам някак по-различно. Ама ние Грийн Дей така и не слушахме много-много. Я пускай Славито…
