Дори когато лежа по гръб, си мисля за шарената бурлеска на Día de Muertos, за хоризонтa с цвят на cempasúchil (marigold), и как тъгата започва да се влива в гърлото ми като мелодия от The chameleons, как венците постепенно започват да изтръпват, как получавам леки тремори в крайниците, на границата със съня, в някакво полубудно състояние с мнима температура, как се изправям, как пак сядам и ми прималява от слабост, от някакъв световъртеж, взимам бутилката с ледена минерална вода и пия докато почувствам остра болка в черния дроб.
Когато оставям в хотелската стая автоматичния си нож, който нося по-скоро като аксесоар да вдъхва респект и сапунисвам лицето си срещу прозореца-свикнал съм да се бръсна без огледало.
Когато разчитам на собствения си рефлекс да не си прережа гърлото, и накрая дезинфекцирам лицето си със силен афрършейв.
Не искам, не искам да направя обриви червени петна по шията на Себастиана дори в сънищата си, след среднощните ми разходки из баровете, където веднага познаваха морското ми арго, походката ми, широтата на движенията ми, пръстите ми които миришат на тютюн, лицето ми на хмел, малц и лавандула, Себастиана, далече от Вал, Вайдман, Йожени и трябваше да се доказвам при местните на канадска, да свалям с дясната си ръка пичове два пъти по –тежки от мен, чест, случвало се е да ми сцепят устната, веждата, бях го научил от един моряк любов моя, за спиране на кръвотечението, измъквах колана си, хващах го за токата, настъпвах другия край и започвах да стържа по него с автоматичния нож, събирах прахта и я слагах на аркадите и винаги забравях водата пусната може би да ми напомня че морето е близко, не бяха виждали толкова син цвят местните играчи и бамбини, имаше много вятър в мене и когато надигнех бутилката с бира я преполовявах на два пъти, пак от един морски го знам, бирата се пиела на големи глътки, хващаш с четири пръста и докъдето дланта ти скрива бутилката, всичко останало са компромиси.
Вечер, срутен по гръб, в екзистенциален нок даун, когато в мен има само самота, обезболяващи и алкохол, отброявам дните и се опитвам да измисля най-логичните въпроси, които ще ми зададе. Преди да ме погълнат молците, стоманата или растителността, със замаени и омекнали от метила крайници, скрити дентални инфекции спящи в имунни сривове, упоени с ксанакс
Как абстинентен от метиловия алкохол пълзя,зачатък без крайници, в някакъв сън на Fransis Bacon или Mараи , протрит и сцепен в слабините от любов и вия за сълзите на cocteau-лидокаин.
Kак ме удрят, как отвръщам на ударите, как маги ми говори за морал, а когато съм в нея иска да и суфлирам пошли цитати от Bataille, и обръщам гръб на лика на кучия син –гушнат от някаква библейска жена от Магдала.
На пода.
В ниското. Жалки. Жалки омацани в любовна слуз, която заличаваме със страниците на Genet ( неделя вечер).
Как тъгата се стича в гърлото ми в среднощни убежища с неонови плазми, наричани-барове и затруднява дишането ми. И как с упоени сетива от акохола зяпам с момчетата бокс от профи лигата, бойци- с инстинкти на убийци. Играем на белот-пародийни персонажи на The gambler-дъната на живота ни. Дори когато скитам виждам в порядъчните жени курви по маниера на Stephen.
Докато някой откачи. Или стане хроничен акохолик. Или заради някоя Магдалина не го натикат в панделата.
Или някоя автомобилна процесия не го метне в канавката.
Kак с момчетата зяпаме футбол или бокс в кварталния бар и нагъваме солена риба, която ме кара да вия за вода, как чукаме едни и същи курви, но винаги с различни театрални имена ( Рита или Сузи) или в пиянски пристъпи им пращаме цветя по таксиметровите с разширени зеници от недоспиване или транквиланти.
И как търпеливо ни изчакват за да видят до къде може да стигне мъжката ни природа, винаги е еднакъв епилог-да ни смалят. понеже единствен свидетел на нашата слабост е спасителят на кръста усукан около шиите им.
И как ми се иска да удрям като Lennox Lewis, но няма да го бъде, понеже си мисля за Guillaume Apollinaire и Алкохолите му и късно вечер усещам болки в черния дроб или латентни инфекции в уретъра ми, които носят женски имена, а всяка оранжева утрин над Б. ме заварва в един транзитен бар до пристанището да пия бира за изтрезняване и да ям рибена чорба заедно с докерите.
Дехидратиран и тъжен.
На прага да свърша със себе си. В някоя вечер с вкус на хмел и малц. И на ксанакс. По диагонал с бръснача. minha querida
Когато лежах със залепена риза на гърба заради потта по гръб в хотелите Елис, и изписвах странни изречения от типа- „Не мислех как да имам тази жена, мислех как да я забравя, не мислех как да имам тази жена, мислех как да я забравя“, физически силен, но вътрешно слаб-когато скитах и лежах в скутовете на курвите с театрални имена и величествена гордост – Darling и исках да пиша за нея, с барокови изречения и плътност, но по- скоро дупчех или разкъсвах листите- преглътнати удари-тремори в дясната ръка.
Когато си измислях прякори grande coltello, разгъвах-сгъвах автоматични ножове в някакъв тъжен ступор и ако можех да избера музика, бих се спрял на Мadrugada понеже има необятни меланхолични вокали, които ме карат да плача, които ме карат да мисля, които ме карат да не мисля, да мисля за Магдалина, с която се държах като дивак, и в момента бих се срутил в скута и, да мисля как скитахме вечер с Вал-който усещаше винаги че нямам мангизи за бира, поръчваше ми бира, и аз пиех бирата на малки глътки от уважение-полугладни, самотни и единствени в среднощните заведения разплитахме миналото си, плетяхме някакво мъгливо бъдеще, росита, мики, жените на Вал.
Абсурдни разговори Елис, за букети от жасмини, за подлостта на крадците и величието на убийците-които гонят чест и моралът им.
Искам да ме види Елис. Как се задавам с някаква чанта или по-скоро мешка, или по-скоро малка протрита чанта, с навити ръкави и със запалена цигара, как скъсявам дистанцията-малко остарял, как по-скоро се клатушкам, или танцувам, в някаква моряшка походка, белези по скулите и ръцете от спречквания-размити и обгорени шевове от морската вода, по-далече от ударите на ледения вятър.
Дори когато лежа по гръб, си мисля за шарената бурлеска на Día de Muertos, за хоризонтa с цвят на cempasúchil (marigold), и как тъгата започва да се влива в гърлото ми като мелодия от The chameleons, как венците постепенно започват да изтръпват, как получавам леки тремори в крайниците, на границата със съня, в някакво полубудно състояние с мнима температура, как се изправям, как пак сядам и ми прималява от слабост, от някакъв световъртеж, взимам бутилката с ледена минерална вода и пия докато почувствам остра болка в черния дроб.
Когато оставям в хотелската стая автоматичния си нож, който нося по-скоро като аксесоар да вдъхва респект и сапунисвам лицето си срещу прозореца-свикнал съм да се бръсна без огледало.
Когато разчитам на собствения си рефлекс да не си прережа гърлото си, и накрая дезинфекцирам лицето си със силен афрършейв.
Не искам, не искам да направя обриви червени петна по шията на Себастиана дори в сънищата си, след среднощните ми разходки из баровете, където веднага познаваха морското ми арго, походката ми, широтата на движенията ми, пръстите ми които миришат на тютюн, лицето ми на хмел, малц и лавандула, Себастиана, далече от Вал, Вайдман, Йожени и трябваше да се доказвам при местните на канадска, да свалям с дясната си ръка пичове два пъти по –тежки от мен, чест, случвало се е да ми сцепят устната, веждата, бях го научил от един моряк любов моя, за спиране на кръвотечението, измъквах колана си, хващах го за токата, настъпвах другия край и започвах да стържа по него с автоматичния нож, събирах прахта и я слагах на аркадите и винаги забравях водата пусната може би да ми напомня че морето е близко, не бяха виждали толкова син цвят местните играчи и бамбини, имаше много вятър в мене и когато надигнех бутилката с бира я преполовявах на два пъти, пак от един морски го знам, бирата се пиела на големи глътки, хващаш с четири пръста и докъдето дланта ти скрива бутилката, всичко останало са компромиси.
Вечер, срутен по гръб, в екзистенциален нокдаун, когато в мен има само самота, обезболяващи и алкохол, отброявам дните и се опитвам да измисля най-логичните въпроси, които ще ми зададе. Преди да ме погълнат молците, стоманата или растителността, със замаени и омекнали от метила крайници, скрити дентални инфекции спящи в имунни сривове, упоени с ксанакс
Как абстинентен от метиловия алкохол пълзя,зачатък без крайници, в някакъв сън на Fransis Bacon или Mараи , протрит и сцепен в слабините от любов и вия за сълзите на cocteau-лидокаин.
Kак ме удрят, как отвръщам на ударите, как маги ми говори за морал, а когато съм в нея иска да и суфлирам пошли цитати от bataille, и обръщам гръб на лика на кучия син –гушнат от някаква библейска жена от Магдала.
На пода.
В ниското. Жалки. Жалки омацани в любовна слуз, която заличаваме със страниците на genet
( неделя вечер)
Как тъгата се стича в гърлото ми в среднощни убежища с неонови плазми, наричани-барове и затруднява дишането ми. И как с упоени сетива от акохола зяпам с момчетата бокс от профи лигата, бойци- с инстинкти на убийци. Играем на белот-пародийни персонажи на The gambler-дъната на живота ни. Дори когато скитам виждам в порядъчните жени курви по маниера на Stephen.
Докато някой откачи. Или стане хроничен акохолик. Или заради някоя Магдалина не го натикат в панделата.
Или някоя автомобилна процесия не го метне в канавката.
Kак с момчетата зяпаме футбол или бокс в кварталния бар и нагъваме солена риба, която ме кара да вия за вода, как чукаме едни и същи курви, но винаги с различни театрални имена ( Рита или Сузи) или в пиянски пристъпи им пращаме цветя по таксиметровите с разширени зеници от недоспиване или транквиланти.
И как търпеливо ни изчакват за да видят до къде може да стигне мъжката ни природа, винаги е еднакъв епилог-да ни смалят. понеже единствен свидетел на нашата слабост е спасителят на кръста усукан около шиите им.
И как ми се иска да удрям като Lennox Lewis, но няма да го бъде, понеже си мисля за Guillaume Apollinaire и Алкохолите му и късно вечер усещам болки в черния дроб или латентни инфекции в уретъра ми, които носят женски имена, а всяка оранжева утрин над Б. ме заварва в един транзитен бар до пристанището да пия бира за изтрезняване и да ям рибена чорба заедно с докерите.
Дехидратиран и тъжен.
На прага да свърша със себе си. В някоя вечер с вкус на хмел и малц. И на ксанакс. По диагонал с бръснача. minha querida
Когато лежах със залепена риза на гърба заради потта по гръб в хотелите Елис, и изписвах странни изречения от типа- „Не мислех как да имам тази жена, мислех как да я забравя, не мислех как да имам тази жена, мислех как да я забравя“, физически силен, но вътрешно слаб-когато скитах и лежах в скутовете на курвите с театрални имена и величествена гордост-Darling и исках да пиша за нея, с барокови изречения и плътност, но по- скоро дупчех или разкъсвах листите- преглътнати удари-тремори в дясната ръка.
Когато си измислях прякори grande coltello, разгъвах-сгъвах автоматични ножове в някакъв тъжен ступор и ако можех да избера музика бих се спрял на Мadrugada, понеже има необятни меланхолични вокали, които ме карат да плача, които ме карат да мисля, които ме карат да не мисля, да мисля за Магдалина, с която се държах като дивак, и в момента бих се срутил в скута и, да мисля как скитахме вечер с Вал-който усещаше винаги че нямам мангизи за бира, поръчваше ми бира, и аз пиех бирата на малки глътки от уважение-полугладни, самотни и единствени в среднощните заведения разплитахме миналото си, плетяхме някакво мъгливо бъдеще, росита, мики, жените на Вал.
Абсурдни разговори Елис, за букети от жасмини, за подлостта на крадците и величието на убийците-които гонят чест и моралът им.
Искам да ме види Елис, как се задавам с някаква чанта или по-скоро мешка, или по-скоро малка протрита чанта, с навити ръкави и със запалена цигара, как скъсявам дистанцията-малко остарял, как по-скоро се клатушкам, или танцувам, в някаква моряшка походка, белези по скулите и ръцете от спречквания-размити и обгорени шевове от морската вода, по-далече от ударите на ледения вятър
