Живея в 130 хилядно гето. И повечето преживяват с липси на калций и магнезий. Местните стероидни идиоти тъпчат и конско месо. За маса. За обем. Физиката е важна. Нямаш ли добра физика. Не вървиш. Останалите си лягат полугладни. Натровени с лош алкохол. И блуждаят сутрин по спирките. Чакат да докарат преоценен хляб за 40 ст. Вечерите ме посрещат със скупчени автомобили заради контрабандни цигари или нелегални гонки в сини отблясъци по небето, а утрините от потенциални херостратовци, които обират фасовете-абстинентни, състарени, със съмнително минало и неясно бъдеще ме молят да им дам някаква лепта.
Иначе, всички имаме море. Имаме и блата. Живеем между блатата и морето и цялата вода на този свят е наша. И всички колбаси и антибиотици с изтекъл срок на годност и всички таксиметрови на ръба на нервните кризи, тъпкани с транквиланти. Вечер, стоя сам и зяпам залеза, зяпам чайките, зяпам уличните кучета и слушам brad mehlday-dream brother и чета Celinе и пия от най-евтината бира и стрелям театрално с пръсти към проклетото небе. И се тъпча с консерванти. И чукам местни жени, като си мисля за други жени. И когато се срутя в несвяст ме хранят с кренвирши и маргарин. Докато пикая с тънка струя, заради инфекциите.
Os cus de Judas, докато ми вмъкват просторечия с високопарни думи, които едва произнасят и започваш да вярваш в сънища и магии, понеже няма дори и църква Казвам на зеленооката Росита. С пиърсинга на горната устна. Че в мен има нещо от литературния неудачник Frederic Moreau. От неспокойствието на Онегин. От лудостта на Карамазови. От мизантропичната девиантност на Merssult. От чара на криминалните герои на Genet. И присъствиито на Artoud. Пия си бирата и такива и ги ръся. Тя се смее и ми вика: Слави, ясен си ми, защо просто не отидеш да се наспиш? И ‘духва’ по кристалните чаши. Вдига ги към светлината и ги прибърсва с една бяла кърпа. Ангелските и криле. За да няма пръсти по тях. Cathedrals filled with pilgrims criminals. Jean. Brest. Връщам се. Играя на билярд. Губя на билярд. Играя на канадска. Губя на канадска. Ухажвам някаква бамбина. Губя и нея. В живота не може вечно да печелиш. Отлепям. Хващам такси. Прибирам се.
Поръчвам vip куртизанка. Пием шампанско. Говорим за любов. Правим любов. Подарявам и букет жасмини. Заминава си. Лягам по гръб. Зареждам на телефона си CHET BAKER. BORN TO BE BLUE. Слагам го на гърдите си. Завивам се със сакото си. Заспивам for you Jean Вдъхновяват ме епистоларните спектакли. Divine. Любовни- пошли обяснения върху касови бележки. Вдъхновява ме уютът в баровете- когато влизам- когато излизам- когато инфектирам либидото на нощни aнгели с похот- и правя от половинките им сексуално колебливи клоуни. Когато свалям сакото си- когато го обличам Jean-силен в раменете- слаб в сърцето. Из небесните тоалетни с неприлични надписи. Където захапани от депресията жени ме караха да им шепна мръсно моряшко арго. Инфектирани. Низки. Подли. ‘набивай ми го’. В някаква алкохолна замаена бурлеска на Horowitz. Сцепени. Облекчени. Смалени Our love lies.
Всички любовни инфекции в уретъра ми носят красиви женски имена, които уролози с нещастни бракове лекуват с augmentin. Tiziana от сините докове Ромина от eclessia catholica Мелинда- музата на моряците И когато денят загние Небесно отче. Намирам себе си самотен из ъглите на ринга. По гръб. В безсъзнание, под арката на Серафими с бели крила пришити с тел Coda Coda Ezra Нека всичко свърши, по- бързо, по- бързо да свърши Evelin. Евелин правеше хубаво кафе. Пиехме го сутрин. Евелин. Евелин на Joyce. Имаше зелени очи. Казваше, че слушам смахната музика. И чета шантави книги. Беше влюбена в мен. Постоянно ми говореше за бившите си мъже. Така правят жените. Когато са влюбени.
Един следобед си пия бирата. Евелин плете дантели до мене. Плете проклетите дантели и поглежда към улицата. Поглежда, дали нейното моряче няма да се зададе от пристанището. Напуска леглото ми и целува затворените ми очи. Jean Genet. Движех елегантен, безметежен, самотен. Бос из дълбоките възпалени лета около морската selva. С вдигнат гард през зимата, когато леденият вятър от пристанището блъскаше грубо моряшко арго в мутрата ми. Amour. Jean. Покрай нощните центуриони на властта. Когато възпалявах либидото на красиви цивилни инспекторки със страст. Около баровете до доковете. Където навивах ръкавите на скъпите си ризи и играех на bracio di ferro и зяпах боксьори с инстинкти на убийци. И после вятър. Приливи. Отливи. Замахваха ми. Замахвах. Сънени таксиметрови с разширени зеници от кофеина ме довличаха до моята каюта. Заточен в някакъв абсурден епилог. Все още с цяло сърце Jean.
Когато намятах жени с вталеното си сако между актовете, за да прикрият цезаровите си сечения. И заспивахме спокойни под небесните метафори на Фотев. Куртизанките винаги дописват любовните епилози. Помня Мелинда. В квартирите до сините докове. Помня, когато нахълтах при нея с пръсти захаросани от пот и мириса на канела от дантелите и. Помня онова безветрено хининово лято заразено със соматика. Когато закривах сънен с пръст театрално танкерите чакащи на рейд в пристанището. Мелинда. Когато прокарваше пръсти по скулите и сърцето ми и шепнеше пошли мантри, за да излезе любовната зараза от мен. Излизаше. Пак се връщаше. Докато заваляха първите дъждове и излязоха рибните пасажи. Един ден, Мелинда ме попита: Господи, какво е направила тази жена с теб. Нищо не и отговорих. Съблякох се и отидох да плувам, да плувам, плувах навътре, плувах навътре, колкото сили имам навътре…
Нека разказвам за онази унизителна зима, когато леденият вятър изгаряше кожата на лицето ми и възпаляваше мембраната на очите ми, нека разказвам за треморите в дясната ми ръка от преглътнати удари и за елегантните ми вталени сака на Zara, с които красивите жени, когато се срещах из неоновите хотели прикриваха белезите си от цезарови сечения, в паузите на жалките ни актове, бяхме пошли Иисусе, бяхме пошли и вътрешно състарени от провали, Ondas, Marinheros, Vidente, paixão, за теб- Rogerio, защото ме учеше на португалски думи и изрази, и за да не направя някоя глупост, правех резки с автоматичния си нож по броните на сънените автомобили,
за теб – Арман, когато боси и наранени си разменяхме боксови удари на стария плаж, за да излезе любовната зараза от мен, излизаше, пак се връщаше, когато тръгвахме, когато се връщахме, около небесните бордеи до пристанището с джобове пълни с пясък и скъпо крадено шампанско и денят загниваше в някакъв нелеп епилог, при поредната Ирма, при поредната Магдалина, които винаги наричаха любовта облекчаване-беше облекчаване-не беше облекчаване-беше любов-не беше любов, и за да получим повече любов се наливахме до натравяне с енергийни напитки преди актовете, за да подсилят либидото ни, наливахме се с енергийни напитки, за да подсилят либидото ни и бурлески на низостта и самотата Небесно отче, екзистенциалните ми фарсове в неспокойните ми сънища Jean-смален, инфектиран и жалък, исках само арестът ми да има гледка към морето, към морето Jean, да гледам ondas, да гледам ondas и да моля за прошка кучият син-небесен дизайнер, заради сцепената устна на juwel Нека разказвам за Arman van valiente, който получил прякора си заради смелостта си при юмручните схватки в корабните трюмове с моряци от Marsella, Río, Barcelona y La Habana,
нека разказвам за Caspian see на Felt, която в болезнения ми епилог дезинфекцира бруталните удари, които ми нанесе juwel, нека разказвам за дните когато се влачех полугладен по надолнищата на болните лета и за неоновите нагорнища, където леденият вятър от пристанището блъскаше в мутрата ми груб моряшки сленг, за небесните кораби в eclessia catholica, когато монахини с полски акцент ме спасиха от екзитенциално колабиране, за сълзите на серафимите и устните на красивите courtesans, кото миришеха на праскови-заради силните лубриканти и пак за Арман, Арман с индиговите татуировки, който ме спря да си купя контрабанден револвер до доковете и отново за тези проклети Серафими, Серафимите на Juwel, Jean, Серафимите на Juwel, просто исках да я намеря Jean, да я намеря и да и сцепя дивашки устната, да и сцепя дивашки устната, с тази дясна ръка, с която не я изпуснах, да и сцепя дивашки устната и после да отида се покая Πνεύμα / Os cus de judas/ in me.
Ако имах възможност да разкажа онзи момент пред камера, бих избрал отново ветровитите сини докове затворени между екзистенциалните неспокойни хоризонти и коитусите на вълните, как стоим с Анджолина и пием шампанско, как Анджолина преплита пръстите си в моите пръсти и ми се усмихва, и след като ми се усмихне, прокарва длани по скулите ми, прокарва длани по скулите ми и ме нарича галено Арман, Исусе, искам да върна този момент, да го върна и консервирам, бляновете и мечтите на Анджолина, сънищата и, дълбоките следобеди, когато получавахме леки зрителни халюцинации и ни се привиждаха летливи силуети на забрадени жени да берат билки в далечината, когато имахме някаква мнима температура и сълзите и имаха вкус на хинин,
Анджолина и аз, до сините докове, жигосани и заточени,в някакво метафизично присъствие на Primitive painters, едемската солена Πνεύμα, където преживях катарзисният епилог от болезнените удари, които juwel ми нанесе, когато скитах разгърден и сам срещу ледения вятър и замахвах срещу него, замахвах срещу него и той ми замахваше, и накрая винаги ме поваляше, поваляше ме, и аз започвах да лазя, лазех и виех от болка, виех от болка и една сутрин се събудих с Анджолина до мен, Анджолина, на Zvevo, с която скитах из Лисабон, където нощта не съществувала, за да успокои неврастеничните тремори в дясната ми ръка от преглътнати удари, Анджолина, която се опитваше да събуе обувките ми, събуваше ги, да свали синята ми риза, сваляше я, Анджолина-причината да откажа онзи контрабанден револвер и да направя някоя голяма глупост, някоя огромна глупост ,JEAN, AMOUR, да прострелям в дясната ръка онзи кучи син, Анджолина, която чух да казва преди да припадна в несвяст от слабост-Господи, какво е направила тази жена с теб, coda, coda, Исусе На Irma., понеже огледах Бургас през очите и, с цвят на малц и хмел Bukowski не става за нищо.
Вадех доста пари, пушех скъпи цигари, ухажвах красиви бамбини-не ми се отваряше парашута-значи не съм вадел толкова пари. Провинциални емабоварита, миришеха на евтини дезoдоранти и кухня, умираха си да им го сложат. Кодош. Избягвах хората, пиех сам по баровете, настройвах в себе си изречения от CELINE, Conrad, ANTUNES, сблъсквах тези изречения, добавях свои изречения, махах някои техни изречения, и така-откакто се помня-изречения, харесвах стотици жени-не можех да ги имам. Тъпи парчета, бях неизвестен-ЖЕНИТЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАТ САМО ОТ ФАКТИТЕ. Pedro Juan също не става за нищо. Sherwood Anderson е велик! Исках да напиша роман- Heart of Pubs, Господи, Conrad ме докарваше до лудост.
Сънувах морета, океани, безветрие, неони, жартиерите на момичетата, които опъвах вечер във фантазиите си, бях некадърник. FREDERIC MOREAU-литературен неудачник, изглеждах мнителен, движех сам. Писател съм. Повтарям се. Живеех сам, готвех си сам, чистех си сам, оправях се сам, говорех си сам, когато имах повече кеш зеленооки мацки с черни бретончета ме оправяха. По баровете мацките бяха замаени патки, умираха от глад, имаха високо самочувствие, крадяха тайно от порциите, имаха си приятели-чукаха се с други. На една барманка пиян изръсих-Красива си, кожата ти е с цвят на бира. Хили ми се. Продажна жена.
Стоях и си пиех бирата, пишех и всяка вечер едно и също, понякога отлепях навън, зяпах небето,нямаше нищо на проклетото Бургаско небе, но аз не спирах да го зяпам, нахълтвах в друг бар, поръчвах нова бира, написвах няколко изречения, поръчвах цветя, на барманката, косата и винаги бе спластена от морската сол, миришеше на дъжд, банският и още мокър, ondas, ondas, ondas, ondasondasondasondas, Irma, любов моя, оставих цялото страдание на съвестта на М Πνεύμα / Os cus de judas/ in me Ако имах възможност да разкажа онзи момент пред камера, бих избрал отново ветровитите сини докове затворени между екзистенциалните неспокойни хоризонти и коитусите на вълните, как стоим с Анджолина и пием шампанско,
как Анджолина преплита пръстите си в моите пръсти и ми се усмихва, и след като ми се усмихне, прокарва длани по скулите ми, прокарва длани по скулите ми и ме нарича галено Арман, Исусе, искам да върна този момент, да го върна и консервирам, бляновете и мечтите на Анджолина, сънищата и, дълбоките следобеди, когато получавахме леки зрителни халюцинации и ни се привиждаха летливи силуети на забрадени жени да берат билки в далечината, когато имахме някаква мнима температура и сълзите и имаха вкус на хинин,
Анджолина и аз, до сините докове, жигосани и заточени,в някакво метафизично присъствие на Primitive painters, едемската солена Πνεύμα, където преживях катарзисният епилог от болезнените удари, които juwel ми нанесе, когато скитах разгърден и сам срещу ледения вятър и замахвах срещу него, замахвах срещу него и той ми замахваше, и накрая винаги ме поваляше, поваляше ме, и аз започвах да лазя, лазех и виех от болка, виех от болка и една сутрин се събудих с Анджолина до мен, Анджолина, на Zvevo, с която скитах из Лисабон, където нощта не съществувала, за да успокои неврастеничните тремори в дясната ми ръка от преглътнати удари, Анджолина, която се опитваше да събуе обувките ми, събуваше ги, да свали синята ми риза, сваляше я, Анджолина-причината да откажа онзи контрабанден револвер и да направя някоя голяма глупост, някоя огромна глупост, JEAN, AMOUR, да прострелям в дясната ръка онзи кучи син,Анджолина, която чух да казва преди да припадна в несвяст от слабост-Господи, какво е направила тази жена с теб, coda, coda, Исусе
