Първото й стихотворение е публикувано в „Бостън Хералд“, когато е на осем години. След смъртта на бащата през 1940 г. Силвия се премества с майка си и брат си в Уелсли. В гимназията печели стипендия за Смит Колидж (1950). След приемането й в Колежа Силвия започва да публикува в различни периодични издания предимно статии и разкази.
До 1953 г. работи като кореспондент на Колежа за местните вестници. Печели награди за есета и разкази. Първият й опит за самоубийство е през същата година, когато не я приемат да участва в лятната програма за творческо писане в Харвард. През следващата, 1954, Силвия печели стипендията „Фулбрайт“ и заминава да учи в Университета в Кеймбридж. В Англия се запознава с Тед Хюз, поет, за когото се омъжва през 1956 г.
Двамата заминават за Америка, когато през 1957 на Силвия й предлагат преподавателско място в Смит Колидж. Работи там само една година и през 1958 г. с Тед заминават за Бостън, за да се посветят на писане, а не на академична кариера. В периода 1958-1959 г. Силвия посещава класа по поезия на Робърт Лоуел, където среща Ан Секстън и е вдъхновена от нейната поезия.
Работи едновременно като секретарка в психиатричното отделение на болницата в Масачузетс, като работата й се състои в преписване на историите на пациентите, които често включвали мечти.
Работата й в психиатрията е описана в разказа „Джони Паниката и Библията на мечтите“. През 1959 г. забременява и с Тед се връщат в Англия, където скоро след това се раждат двете им деца. През 1960 г. „Уилиям Хайнеман“ издава първата й стихосбирка – „Колосът и други стихотворения“. След раждането на второто им дете семейните взаимоотношения са обтегнати до краен предел и през есента на 1962 г. двамата се развеждат. Пише „Лейди Лазар“, „Треска 103“, „Ариел“, „Татко“ и др.
*
Силвия Плат – Лейди Лазар
Направих го отново.
Щом минат десет години и готово –
успявам. –
Едно ходещо чудо, кожата ми –
ярка като нацистки абажур,
десният ми крак –
преспапие,
лицето – ми безличен, фин
еврейски лен.
Обели салфетката
о, мой враг.
Ужасявам ли? –
Носът, очите, всички зъби?
Киселият дъх
ще изчезнат за ден.
Скоро, скоро плътта,
която гробът погълна, ще бъде
у дома на мен,
а аз една усмихваща се жена.
Само на трийсет.
И като котките имам девет пъти да умирам.
Този е НОМЕР ТРИ.
Какъв боклук,
за да унищожи всяко десетилетие.
Колко много влакънца.
Тълпата, хрупаща фъстъци
се блъска вътре, за да види
как ме оголват от глава до пети –
големият стриптийз.
Господа, дами,
това са ръцете ми,
коленете ми,
може да бъда кожа и кости,
но така или иначе съм същата, същата тази жена.
За пръв път се случи, когато бях на десет.
Беше нещастен случай.
Втория път възнамерявах
въобще да не се върна и така да приключа.
Люлях се затворена
като мидена черупка.
Трябваше някак да ме отключат
и да събират червеите от мен като лепкави перли.
Да умираш
е изкуство, като всичко друго
владея го до съвършенство.
Владея го, така че да не изпитате блаженство.
Владея го, така че то да е реално.
Предполагам, бихте казали, това е моето призвание.
Достатъчно лесно е да го направя в килия.
Достатъчно лесно е да го направя и да застина.
Това е театралното
завръщане посред бял ден
на същото място, към същото щастие и същия
радостен възглас:
„Чудо!“
Това ме разкъсва.
има цена,
за да гледате моите белези, има цена,
за да чуете сърцето ми –
то наистина бие.
И има цена, доста висока цена,
за някоя дума или докосване,
или някоя капчица кръв,
или кичур от косата ми и къс от моите дрехи.
Така че, Хер Доктор.
Така че, Хер Враг,
аз съм вашата творба,
аз съм вашата скъпоценност,
непорочното златно създание,
което се разтваря в крясък.
Обръщам се и в огън се превръщам.
не мислете, че подценявам загриженото ви отвръщане.
Пепел, пепел –
ровиш и разбъркваш.
Плът, кости, няма нищо вече –
парче сапун,
венчален пръстен,
златна пломба.
Хер Бог, Хер Луцифер,
бдете
бдете.
От пепелта
се вдигам с коси червени и развети
и както въздуха поглъщам ги мъжете.
© Силвия Плат
© Петя Глеридис, превод
