Превод Румен Павлов
Една мокра врана се е превила
на здравата вейка
и не спира да оправя перата си в дъжда.
Не очаквам чудо
или случайност,
за да се настроя както трябва,
нито продължавам да търся
замисъл в обърканото време –
болните листа си падат
без парад или знамение.
Признавам си, че понякога ми се иска
нямото небе да ми отговори,
но все пак не се оплаквам:
от време на време се появява
малка, но мощна светлинка,
която се отразява в масата или стола в кухнята
и сякаш изкарва на небесна клада
и най-глупавите предмети наоколо –
така се освещава един
уж маловажен момент –
с даряване на щедрост, уважение,
ако щете любов. Във всеки случай
вече внимавам (защото може да се случи дори
сред този тъжен и разнебитен пейзаж); вече съм скептична,
но все пак нащрек, нямам представа
дали някой ангел няма да реши да се възпламени
внезапно в лакътя ми. Враната
оправя черните си пера и блести така,
че успява да завладее сетивата ми, да издърпа
клепачите ми нагоре, да ми даде
кратка почивка от страха
от пълно бездействие. С малко късмет
ще събера някаква цялост,
докато инатът ми прекосява
сезона на умората. Чудесата се случват,
ако наричате чудо
внезапната светлина –
на пристъпи. Пак чакам
и ще чакам дълго този ангел,
защото той се спуска рядко и случайно.
