Интервю на Елена Добрякова
Сергей, работили сте на какво ли не поприще: били сте пазач в детска градина, хамалин, ковач, дизайнер в рекламна агенция, стъклар, рекламен директор на радиостанция… И за кого се смятате все пак като се има предвид този дълъг списък със служебен опит?
Не знам. Знам едно – аз никога не работя. Не обичам да работя. Занимавам се с това, което ми е интересно. И особено не рефлексирам по този повод.
Наскоро се снимахте във филма на Светлана Проскурина “Примирие”. Филмът е сериозен и смешен – смятам за справедливо, че получи главна награда на Кинотавъра. Режисьорката казва, че билет за влака сте си купили със свои пари. Без хонорар ли се снимахте?
Е, все пак, нещо ни платиха. Но това не може да се сравнява с концертите. Ако виждам, че работата абсолютно не е търговска, не чакам възнаграждение. Нали не говорим за Федя Бондарчук. Дадоха сценария, прочетох го и си помислих, а защо пък не? Отначало изобщо не ставаше въпрос за това да пиша музика за филма. Просто беше ролята на мечтателя Собакин – тя ми се стори интересна. Това не е най-важното. Става въпрос за режисьора. Ако ми е интересен режисьора, тогава се съгласявам.
Не ви ли се струва странно, че филмът за вас и другите от група Ленинград е сниман не от наш (руски) режисьор, а от германски?
Не, не е странно. През 90-те години имахме повече концерти в Германия, отколкото в Русия. Когато тук бяхме забранени навсякъде, не видяхме по-добър изход от това да имаме концерти там. Сигурно сме станали интересни за немската публика.
През 2002 година в Нюрнберг излязохте на сцената абсолютно голи. Това спонтанно ли беше или обмислено?
Беше много горещо. И това беше последният, пети концерт. Оставаше ни само един единствен комплект чисти неща. Щяхме да се препотим – и да летим за вкъщи във вмирисани дрехи. Никой не искаше това. По този начин съхранихме вещите чисти и сухи, което за този момент беше важно.
Събличали ли сте се пред наша публика?
През лятото с цялата група Рубла по време на концерта “Кубана на Тамана” пак се съблякохме голи. Жега! Това не се прави с цел да шокираме някого. И когато по времето на съществуването на Ленинград изпълнявахме песни с псувни – смятам това за неоспорвана част от нашите концерти. Защо да изплашиш някого от сцената с х..? Както повечето хора, не искам да правя нещо такова, с което да възмутя обществото. Опитвам се да се впиша в рамките.
Хм, когато казах, че ще интервюирам Сергей Шнуров, ме попитаха: а той защо псува?
Аз се държа по различен начин. Когато е удобно, се карам. Смятайте ме за различен.
Съжалявате ли, че Ленинград вече не съществува?
В някаква степен ми липсва, в друга не толкова. Струва ми се, че Ленинград вече е в историята. Просто съществува.
Ленинград или Петербург – кое ви е по-близо като усещане?
В Ленинград съм роден, там израснах. Този град вече не съществува. Като Троя или Атлантида, изчезнали под водата – град фантом. А днешния Петербург не ми харесва. Скучен, провинциален град, в който все повече и повече изниква бездарна архитектура. По-рано за застрояване каниха майстори от Италия и Франция. А сега незнайно защо в най-добрия случай – завършили лесотехническия или специалисти от Воронеж…
Казвате това, защото самия сте учил за архитект? И сте прекъснали…
Приятелите ми не можеха да продължат, а аз дори не минах сесията. Но прекъснах обучението просто защото както винаги времето изобщо не ми стига. Бързам да живея.
Приятно ли е да правиш това, което искаш?
По-добре да правя това, което ми е интересно. Ето, аз например, през цялото време искам да се напивам. Но ако се напивам през цялото време, няма да свърша нищо в живота. Но тази вечер задължително ще се напия.
Значи всяка вечер се напивате?
Не, как така? Нямам график. С това се различавам от алкохолиците – мога да пия, мога и да не пия.
А има ли такива моменти, когато не можете да се понасяте?
Да, когато си лягам. Но съня е любимото ми занятие. Бих искал да посвещавам на съня повече време. Когато спя по-малко от 15 часа, ми става лошо. А 10 часа просто са ми необходими. Обикновено ставам в 1 или 2 през деня. И вече трябва да тичам за някъде.
Намирате ли време да общувате с децата си – нали имате две, дъщеря и син.
Разбира се, че намирам. Обикновено си говоря с тях за обичайни детски теми: какво става в училище?..
А поучавате ли ги?
Не. Нали съм умен баща.
На какво се кефите най-много в живота?
Не си поставям това за цел. Това изобщо не ме вълнува. Трябва постоянно да се намирам в спортна форма. Да бъда на сцената за мен е начин да отслабна. Някой ходи на фитнес, а аз излизам на сцената.
Когато сте изучавали теология, опитвали ли сте се да намерите отговори на вечните въпроси?
Имаше такова време, когато търсих отговори. Но не се доучих – взех академична отпуска след три години и …живота ме замота.
Любовта, според вас, какво е?
Съществуват различни любови. Това е дълга тема. Важно е всичко като цяло. Има такава песен : “Най-важното в жената — това са очите. Ако някой има нещо против, аз лично съм съгласен. Трябва да има крака и талия — и така нататък”… В това “и така нататък” има много повече, отколкото “очите”. На въпроса, какво е любовта, според мен, най-честно е да се отговори “… я”, отколкото да се изброят 23 теории. Наскоро чух една девойка да казва, абсолютно гениално: “Заради … не съм видяла зора”. Яко.
Смятам, че много девойки са се запознавали с вас…
Стремих се към това. Може би затова и създадохме групата Ленинград. Минимум усилия и максимум девойки. Въпреки че, като се замисля, повече обичам да се напивам, отколкото да обичам девойки.
Тя не би издържала дълго.
Голяма работа. Няма смисъл.
Непукист ли сте?
Не, защо. Но и девойките се промениха в последно време. И правилата за поведение с тях вече са други. Има такъв мръсен, но много точен виц: “Ако преди за да вкарате момиче в леглото ви е било необходимо да я напиете, сега трябва да внимавате да не препие”.
Обичате ли понякога да си припомняте победите си, най-добрите моменти от творчеството?
Слава на бога, паметта ми е особена с това, че се опитва да залича това, което вече е минало. Живея за бъдещето. Знам, че нищо не знам.
От какво се срамувате в живота?
Няма да кажа. Ясно ми е, че има голяма разлика между интервюто и изповедта. За какъв… ми е да казвам истината?
Поне малко бяхте ли искрен?
Малко, да. Не по-зле от мен знаете, че интервюто е игра.
Превод: Милена Милева
