Ще ви разкажа за Ярослав. Той е от хората, които наричат медицинско чудо. Като млад преживя тежка катастрофа. Остана парализиран три години, докато не реши да участва в експерименталната програма. Тази програма цели да помогне на хора отново да се движат.
Медиците, съгласили се да участват, предварително представят своите проекти за частичното възстановяването на гръбаначния мозък и биват одобрени от специална комисия. Беше избран проект, който напълно удовлетворява всички лекари, участващи в експеримента.
Екипът от учени трябваше да извърши множество манипулации върху Ярослав, за да се прояви дори и минимален ефект.
В началото не му беше ясно какво се случва, но кимаше окуражително, за да не внася излишен смут с въпросите си. Лекарите го насърчаваха с думите си и всичко вървеше по план. След първите седем месеца на лечението започна да си възстановява част от двигателните функции. Малко по малко започваше да движи пръстите, а после и целите си крака. Започна да се изправя и да се разхожда в парка на санаториума. Придобиваше увереност след всеки изминал рехабилитационен ден.
В състоянието му имаше една важна подробност. За да успее да си върне всички предишни функции, Ярослав не трябваше никога повече да се покланя, да се навежда, да превива гръб. В противен случай имаше опасност да загуби единствената си възможност за успех с експеримента.
И Ярослав започна да живее, както му бяха предписали. Не се покланяше, не се навеждаше, в креслото си стоеше с гордо изпъчени гърди и напълно изправен гръбнак. Изгради си специален режим за сън, научи се да съчетава новия си живот с новото си задължение. Никога не забравяше какво трябва да прави, отнасяше се напълно сериозно към здравето си.
Ярослав се прочу заради успешния експеримент. Започнаха да го търсят от най- различни медии и да му задават въпроси. Той хладнокръвно отговаряше на всеки един журналист, разказваше за сегашния си живот, за бита си, за отношенията с хората. Усещаше се , че неговият успех е напълно заслужен. Упоритостта на този човек носеше много надежда и на други хора.
Той се превърна в символ на успеха и надеждата. Започна да изнася мотивационни речи, да води семинари и да обещава на всеки объркан, който се обърне към него, че всичко ще се нареди. Говореше за упоритост и за хъс. За хилядите начини, чрез които човек може да успее и да излезе от мрачната апатия, която тежи върху него.
Покрай професионалните си ангажименти на Ярослав не му оставаше време да живее пълноценно новия си живот. Стремеше се да носи радост на другите, но често забравяше за личните си желания. И той като всеки мечтаеше за семейство, за разходки в парка, за неплатени сметки, за кавги и разочарования. Имаше нужда от интимен разговор с човек до него.
Цялото му вдъхновение от хората го окриляваше, но имаше моменти, когато нищо не можеше да го спаси от самотата. Започна повече да мисли за себе си, излизаше и посещаваше места, където беше безизвестен. Нощни заведения или барове – там животът беше различен. Човек можеше да стане точно това, което иска. Той усети свободата на „превъплащението“. Там никой не знаеше неговата история, никой не му задаваше въпроси граничещи с битовизма. Ярослав се почувства част от нещо огромно, част от хранителната верига на обществото.
Успя да се запознае и с жени. Красиви и високи, ниски и красиви. Красиви. Създаде си спомени от задимени тавански стаи и разговори на свещи. До един момент момичета така и не забелязах неговия причудлив начин за лягане в легло или за стоене на маса.
Запозна се с Ана и заживяха заедно. Започна да усеща, че идва и неговото време да свие гнездо. С Ана живяха в шумната част на града, около тях кипеше живот и те участваха в него. Ана беше от богато семейство и работеше в рекламния бранш. Тя беше темпераментна и красива жена, в разцвета на своите 30 години, горда и непогрешима.
Ярослав се спогаждаше с нея, но тя така и не успя да понесе неговите твърде особени физически действия рано сутрин, когато ставаше от леглото без да трябва да се превие и късно вечер, когато лягаше по същия начин. За нея това беше една жалка човешка борба срещу неизлечима травма. В очите и той приличаше на дъждовен червей, който всяка сутрин изпълзява от дупката си. Всеки ден тя ставаше все по нервна, започнаха безкрайни кавги и съмнения. Той не можеше да спи и започна да губи удоволствието от работата си, а тя беше станала сприхава и готова да отсече главата на всеки, който я погледне накриво.
Чувствата на двамата изстинаха и се наложи да се разделят. Ярослав го понесе стоически, защото знаеше, че неговото особено състояние е причината за разрива в отношенията им. Едновременно с това я упрекваше за пълната липса на разбиране от нейна страна. Двете години прекарани с Ана му донесоха само частица от това, което Ярослав не спираше да търси.
Минаха три месеца от раздялата му с Ана, когато на един семинар Ярослав се запозна с Бояна. Тя беше скромно момиче, живееше в малко градче до река и успяваше да заработва в местна фирма за обувки. Не беше щастлива и търсеше ново начало за себе си, когато дойде на този семинар.
Ярослав и върна надеждата, показа и силата на своя характер и вярата си в доброто. Тя се изнесе и заживя при него. Всяка сутрин му помагаше да стане, правеше му кафе и му носеше обувките за да не се налага той да се навежда.
Момичето се превърна в един цял нов свят за Ярослав. Казваше и, че иска да и се поклони, но не може. Обикна и стана все по-горд и силен пред останалите. След всеки семинар се чувстваше все по-добре в кожата си, а тя винаги го очакваше до малките часове на нощта, за да се прибере. Постепенно отношенията им се промениха. Бояна продължи да му дава всичко по силите си.
Но Ярослав беше дотолкова свикнал с това, че спря да му прави впечатление. Стоеше с изпъчени гърди на креслото си и четеше списания със статии за себе си. Спря да забелязва помощта, която Бояна му даваше, започна да и се кара и да твърди, че тя само му пречи. След няколко месеца той осъзна грешката си, когато една вечер тя не беше там, за да му помогне. Беше се прибрала в родния си град, остави му само една бележка „Аз, Бояна 1.50м, никога няма да съм по-голяма от твоята изправена стойка“.
На следващата сутрин той се събуди, трябваше да положи много големи усилия, за да стане от леглото, но успя. Облече се, направи си кафе, изпуши първата си цигара за деня.
Пролетното слънце непреклонно блестеше над града, Ярослав отиде на работа.
Светомир Костов
