Диспечерът прие обаждането и разпредели линейката с шофьора И.Б. и дежурните К.Н. и В.Т. на съответния адрес, линейката тръгна и на втората пряка почти затъна в неизчистения сняг, но шофьорът беше опитно куче и не позволи това да се случи, и как няма да е, като е шофьор на линейка, по дяволите, и е минал през всички съществуващи пътни ситуации на този свят, и много често се сещаше за онази история с китаеца, който трийсет години бил шофьор на линейка и нямал нито едно произшествие на пътя, а всъщност нямал шофьорска книжка, за какво му е глупавата шофьорска книжка, нали ги гледаше по цял ден из града, разни момченца и момиченца, които не можеха да карат добре колело, а се бяха качили на коли, на които само човек като него можеше да усети душите, как искаше само да се качи някога на такава кола, за да ѝ усети душата и да се слеят в едно, и да полетят във всемира и после да се разпаднат в небитието, после да може да разкаже на приятелите си, да се похвали на жена си, да сподели с кучето си, та нали той още много преди да вземе шофьорска книжка, още на десет-единайсет години по цял ден караше колата на баща си, разбира се на село, защото в глупавия град нямаше кой да му позволи да го прави, тук дори пътят е толкова префърцунен, че нямаше да му позволи да го прави, друго са си прашните селски пътища, ех, в лятната жега почти говорят, нали толкова пъти ги е питал разни неща и са му отговаряли, и са го съветвали, и са го подкрепяли, а префърцунените градски пътища не проронват една думичка, една сричица не проронват, затова по-добре, че сега е зима и не се виждат, да умират от студ и да си говорят със снега като искат, ето и двете редици дървета по пътя, уж дървета, но не съвсем, не е като да отидеш в планината, и то не в коя да е планина, а точно планината на село, където по върховете на дърветата блести вселената, а корените им смучат от майката-земя, за да подхранват тази вселена, а дърветата тук са само бледи подобия на дървета, всъщност са много по-близки до скалата, отколкото до дървото, въпреки че и скалата носи живот, и как не, да не си мислят тия по кариерите, като трошат скалите, че не ги боли, така си мислят, то е ясно, т.е. изобщо не се замислят, но не е така, съвсем не е така, скалите много ги боли, но никой не вижда сълзите им, никой освен другите скали, както и никой човек не знае за какво си говорят животните, а само те си знаят, и кой знае как се чудят какво си говорим ние, хората, висшите създания, властимащите, върховните, и ето тоя къде е тръгнал да пресича, като съм пуснал сирената, едва ли иска да го блъсна, просто е свикнал и се е слял със своята върховност, властност и важност и не го интересува, че минава линейка с пусната сирена, която може би отива на фалшив сигнал и тогава какво като тоя пресече точно в тоя момент, но не, трябвало е да пресече, пресякъл е, а може и да е искал да загине, знае ли човек, не знае, разбира се, всички коли спират пред мен, ето че и аз се чувствам върховен, висш и властимащ, нали карам линейка и всичко ми е позволено, карам без колан и колкото си бързо искам, карам в насрещното и всеки ми прави път, и никой не ме закача, защото аз съм върховен, висш и властимащ и на всички, на всички това им е ясно, и ако някой посмее да го оспори, законът ще е на моя страна, защото в момента аз съм цар и господар, а всички останали са мои роби, хубаво е да имаш роби, ако зависеше от мен още щеше да има робство, защото знам, че никога нямаше да бъда роб, защото знам че със сигурност щях да съм роб.
Линейката пристигна на адреса. К.Н. и В.Т. се качиха на петия етаж и позвъниха на апартамент 51. Отвътре се чуваха силни викове. Вратата се отвори и на прага се появи високо разсеяно момче, което гледаше така, сякаш светът наоколо въобще не го интересуваше. В.Т. се втренчи в него.
– Ради? – почти безшумно се откъсна от нея.
– Лельо? – след като я погледа малко се обади и то.
Тя стоеше неподвижно и очевидно не знаеше какво да каже.
– Защо сте повикали Бърза помощ? – попита К.Н.
– Баща ми психяса за пореден път – отговори момчето.
– Добре, влизаме – каза К.Н. и решително влезе в апартамента. В.Т. продължаваше да стои като замръзнала, дишаше тежко и гледаше племенника си.
– Как сте, Ради? – най-после се обади тя.
– Има място за всички във Вечните ловни полетааааааа – изрева мъжки глас отвътре.
– Нали чуваш – отговори момчето, вече с изморен вид.
– Т…той…той…явно още…? – не можа да довърши лелята, с разтреперан глас.
– Да – момчето като че изведнъж се сети нещо – ама ти няма ли да влезеш?
– Аз…аз… – запъна се тя.
В този момент К.Н. се появи на вратата.
– Влез, трябва ми помощ – каза ѝ той и отново се прибра вътре.
– Аз…аз… – продължаваше да се запъва тя и внезапно побягна надолу по стълбите.
Високото момче погледа малко след нея, почеса се и влезе обратно. Мъжките крясъци продължаваха да кънтят. Съседната врата се отвори леко и оттам се появи една бяла глава, която се огледа и ослуша. После се прибра в стария апартамент, в който живееше още откакто беше малко момиченце, което мечтаеше да види лебед, но така и не видя, излезе на балкона и погледна към паркираната пред входа линейка, до която И.Б. крещеше на плачещата В.Т., че ако ще се лигави, по-добре да си ходи, бяха се събрали гледащи безучастно и клатещи глави съседи, чу се гласът на лудия, който извика „ловни полета”, видя се и тялото му, което полетя от петия етаж, падна на плочките и от него започнаха да излитат лебеди, и всеки от тях се насочи в различна посока, във всяка от които се надяваха, че ще ги чака по едно малко момиченце.
