Трудно ми е да си представя как би протекъл животът ми, ако през онази нощ не бях чул думите „добро утро”.
В каква посока щях да поема, какви разговори щях да проведа с близките и приятелите си, къде щях да бъда в настоящия момент?
Вероятно отговорите на всички тези въпроси щяха да се различават от действителността. Или пък не?
Не можах да определя какъв беше гласът, защото той беше прошепнал думите почти на границата на чуваемото – достатъчно силно, за да ги различа, но и достатъчно слабо, за да е необходимо да напрегна всяка клетка в тялото си.
Обърнах се. В стаята бяхме само аз и лунните лъчи. За един миг всички предмети ми се сториха напълно чужди, все едно никога не ги бях виждал.
Погледнах през прозореца. Всичко си беше същото. Всяко нещо си беше на правилното място – дърветата, асфалта, покривите – всичко беше съвършено. Гледах и се наслаждавах с цялата си душа.
Трансформацията се случи неусетно – беше от онези моменти, които някои хора оприличават на Големия взрив. Внезапно появяване на нещо, за което не си сигурен дали не си е било винаги там. Всичко през прозореца започна да ми се струва ужасно, грозно и излишно. Стана ми студено и неудобно в кожата ми.
Много пъти бях преживявал тези вътрешни размествания и знаех, че блаженството ще се завърне, но този път това не се случи. Като най-автентичен водач на човека през пулсациите на времето и пространството, интуицията ми отново се прояви необяснимо и загадъчно.
„Ето” – казах си – „това е моментът на истината. Това е моментът, който идва веднъж в живота. Голямата промяна.”
Легнах си и затворих очи.
Думите „добро утро” отекваха в главата ми като звън на камбана, отлята от всички думи, които някога бях произнесъл. Трябваше да заспя бързо, ако исках да запазя цялостта си.
Знаех, че вселенската геометрия, до чиито постулати бях достигнал през годините с помощта на сънищата, щеше да се погрижи за общото природно равновесие.
Сънувах как всички страдат еднакво. Така всеки знае какво си мисли другия, всеки разбира другия, всеки знае защо живее другия. Сбъднала се е една от големите детски мечти – аз съм другия и другият е аз. Благодарение на общото страдание.
Пропаднах много, много дълбоко – много по-дълбоко от 200-те метра, които бях стигал под вода. Дъното, на което се спрях, сякаш беше ушито от черно като космоса кадифе. Черно като космоса кадифе сякаш ме обгърна толкова плътно, че не можех да помръдна.
Събудих се от слънчеви лъчи и спокойствие. Вече знаех, че всички хора около мен се бяха превърнали в хората, които винаги бях искал да бъдат, а аз се бях превърнал в пепел.
Добро утро на себе си.
