от Григор Здравков
И сега защо ни изплю?! Казаха полусмлените люспи от чушки, примесени с малко кайма и ориз и обилно поляти с полска водка, малко газирано, което вече не беше чак толкова газирано, стига да не броим мехурчетата, които бяха предизвикани и възбудени от стенанията и хриптенията на хълцащия ми стомашен тракт и разбира се червено зеле, не знам защо му викат червено при положение, че е лилавникаво, но все тая, майната му, нали има водка!
Та!
Седя аз и съм се излегнал полуудобно и лежерно върху плочките в коридора ми и се опитвам да разбера и да осъзная защо по дяволите, да, точно ти шибан рогоносецо, си говоря с остатъка от горе споменатата чушка, която ме гледа многозначително от една нищо и никаква си фуга в нещастно-прекрасните ми тъмни фаянсови простотии, които за по-лесно смилаемо се наричат фаянс, плочки или тея квадратните неща на пода.
И какво осъзнава организмът ми, ако все още може да се нарече така, в един момент, че аз за пореден, да не го наричам 17-ти пореден ден, съм върху фугите, добре че автопилотът ми се настрои да не запълва пространствата върху паркета в едната стая.
И не случайно казвам едната стая, защото другата просто почти не се ползва от мен, освен в случаите, когато трябва да влезна там, за да простирам, понеже точно там е позиционирана секси бялата ми метална сушилка за дрехи, гащи, чорапи и главно ризи и кърпи.
Та пак, Та!
Мисля си или поне се залъгвам, че все още го мога, какво пак се обърка?! Нали уж вече съм „порастел”, както обича да казва баба ми, нали вече наближавам трийсетте години, нали вече трябва да съм олегнал мъж, който е хванал в ръце животът си и е поел по правилните релси?! Не ме е яд, че пак си говоря с чушката, в никакъв случай, ние сме близки приятели, ядосвам се, че пак трябва да чистя!
А това най го ненавиждам, особено в 7:13 сутринта. Но, в размисли и страсти идва моментът, в който по някакъв начин съм успял да се изправя без да счупя нищо от боклуците, които са нахвърляни върху шкафчето за обувки в тясното коридорче, дори съм изчистил стомашните бонуси от секси фаянса в коридора ми и по някакъв необясним начин за мен съм успял дори да се простна върху дивана в хола.
Затварям очи и припадам. Най-чаканият момент след като за пореден път осъзнах, че вместо да се усмихна на момичето отсреща и да и кажа 2-3 благи думи, а смятам, че ме бива в сладкодумията, особено когато съм в настроение, аз реших да си налея в чаената чаша още 3 водки с 2 ледчета и малко лимонада за вино и зачаках в трепет познатия сценарии и интимният разговор с фугите на тея неща дето ги слагат на пода.
Глупак и страхливец! Комплексар! А „едно време” беше друго…
Имаше фриволен секс, наркотици, партита, смях и спомени. А сега… алкохол „до победата”, както обича да казва едни приятел, спомени… или по скоро проблясъци, отвратително рядко правене на секс, някаква работа, която дори не осигурява набавянето на средното прието количество алкохол на глава от населението.
И в този дух на нещата – какви са тези литри бира изпита за година?!, та близкото до мен обкръжение изпиваме тези количества за седмица и говорим само за бирата без да засягам литрите концентриран алкохол.
Не ми изглежда реално и сериозно в такива статистики да се включват бабите над 63 години, дядовците над 65 години, нали все пак са пенсионери вече хората, трябва да се радват на оставащите им години и да се наслаждават на слънцето, врабчетата, напрупалия сняг, капките дъжд по прозореца и все такива неща.
„Аз съм самотен като кораб насред пустиня.
Аз съм самотен като птица насред пожар.”
Е, може ли все в тоя дух да започват песните, които композирам. Не мога да разбера какво чак пък толкова много се обърка в мен и съзнанието ми. Онзи ден се запознах с някви хора от няква компания и после се оказа, че съм им направил впечатление на супер зареден и позитивен, даже щастлив пичага. А защо аз не се чувствам така?! Наистина доста приятели или просто познати ми казват, че съм позитивен, но това е истина всъщност де, успяващ да накара хората да се усмихват, а защо тогава сърцето ми седи празно и самотно?!
Това май започва да звучи като някакъв мелодраматичен, депресантски тийн разказ, така че е време да се случи нещо…
След пиенето на 2 хапчета Беналгин(без предупреждение за продуктово позициониране) и след като съм успял по някакъв начин да си поизмия устата и да позиравня Ph-то в устата си, не че помогна на дъхът ми след приключението с разговора с чушката, се будя с приятното замайване на сутрешният махмурлук – състоянието, станало ми много близка дружка в сутрешните часове в последните години.
Та!
Ставам, мия зъбите, бърз душ, бръснене, по скоро не, и отлитане към рейса за бачкане. Мама му стара, и днес ли?! Сядам в офиса, пуска се личния мейл, служебния мейл, личния ФБ, служебния ФБ, личния телефон е на вибрация, а не е вибратор, служебния телефон е на макс, че случайно да не го изпусна от слуха си, нищо че е на 47см от мен, но така иска капитана на кораба, няма как. Отивам и си взимам едно кафе, лично за мен, разбърквам и тъкмо да отпия и да се насладя на 3-те секунди благоденствие и телефонът звъни.
Абе мама му стара, та ние още не работим с клиенти бе!, но „Добро утро, фирма „Х”, казвам с най голямото презрение в мисълта си, но с усещане за усмивка в слушалката от отсрещната страна”.
– Седрик, ти ли си, чува се в черната слушалка.
– Да, отговарям аз с голяма доза любопитство.
– Микaел е, брат ти, защо не си вдигаш телефона, поглеждам и виждам, че имам 3 пропуснати от него.
Баба е починала, в събота е погребението, продължава той.
Честито! Пак денят започва с шибана новина, просто прекрасно. Не стига, че не искам да виждам никого от роднините си, не че има някаква основателна причина, просто съм се превърнал в егоист и темерут към всички близки, освен към алкохолните ми преживявания, а трябва и да пътувам за погребение.
Та!
ОК. Паля колата в събота рано сутрин и газ към погребението. Помен, сълзи, целувки от хора, които се представят за близки, и които ми обясняват някакви случки от миналото ми, а аз изобщо нямам идея кои по дяволите са тези хора. Заради тях и посинялото и изтръпнало тяло на баба ми изпуснах един махмурлук в натоварената си програма! Но, както и да е.
Всичко отминава и сядаме само с роднините на масата, за да се нахраним, другите „опечалени” са изяли всичко и са изпили завидно количество алкохол, обсъдили са всичко и всички, особено мен, нали все пак не останах в малкия град, а се опитвам да върша нещо значимо в големия град…
Та!
Вече съм подпийнал солидно количество домашна ракия от вуйчовата, но не от тази за „бързи гости”, а от хубавото буре. От това за специални поводи. И излизам да се разходя малко из стария квартал, някакви спомени ме навяват, но бързо ги пресичам с кенчето бира и с дълбока доза никотин в белите ми дробове.
Леко залитайки се отправям към ъгъла, където за първи път пуших марихуана, където за първи път ми правеха свирка на „чист въздух”, сред природата. Старият пън още си е там, сигурно и днес някоя малка и палава тийнейджърка го ползва за да седи и пуши, след като е седяла на него и е облизвала венестият член на някой батко.
Ех, хубаво време беше. Не са ми правили качествена свирка от страшно много време. Подминавам лиричните и романтичните спомени, зaпълнени с носталгия и фантазиране по стария пън, и продължавам с културния обмен с миналото си. Два силуета се виждат в сумрака, движещи се към мен. С приближаването им започват да се очертават лица, кореми, анцузи и маратонки, единият пуши, вижда се въгленчето при всяко негово дръпване.
– Седрик, ти ли си?
– Да-а… с доста голяма неохота и любопитство отговарям.
– Аз съм Джош бе, не можеш ли да ме познаеш?!
– Лелеее, колко си се променил бе човек! Имаш брада, по висок си, а къв е тоя корем бе?!, тупвам го 2 пъти по биреното му шкембе. Кво става с тебе? Някоя мома, бебета, едно друго? Похвали се нещо? Разказва ми, че всичко си е едно и също, че бачка в някаква местна фирма, запознава ме с момчето с което са излезли да се помотаят.
– Ти как си се объркал да минеш из града, ме пита той и се ухилва. Зъбите му жълтеят на фона на нощната лампа, но май не е само от нея, на всичкото отгоре му липсват 3 и прилича на рецидивист от затвора. Казвам му за какво съм се върнал, с две думи му съобщавам, че в големия град всичко е ок, бачкане, нерви и стандартните оплаквания. В техните очи, обаче аз оставам голяма работа. Леко се възгордявам и затова си оправям сакото, с което съм излязъл на вечерната разходка.
– Айде да пушим. Пушиш ли още. Или ги отказа?
– Айде, и без това ми е бръмнал главата в последно време.
Имат една свита цигара с крек, ужас, и я развъртаме тримата без да я лигавим много много. Първа дръпка, добре, втора, още по добре, трета, вече в главата ми се образуват горещи приливи и отливи, дали и за това е виновна луната си мисля за секунда, четвърта и свършва цигарата. Палим по една стандартна тютюнева язва и гледаме тъпо към планината отсреща. Тишината е разцепена с вик от високо.
– Седриик, ти ли си бе?! Поглеждам на горе към високите етажи на блока, на уютния и скатан ъгъл с пънът с много спомени и казвам -Да, аз съм.
– Аз съм Мартин, айде качвай се, не съм те виждал от 100 години!
– На кой етаж си бе?
– На 5-ия в дясно, айде чакам те на вратата.
Стискам си ръцете с другите двама доскорошни мои спътници използвани за краткосрочно пристанище на катастрофиралото ми душевно състояние и с усмивка се качвам на 5-ия в дясно. Влизам в асансьора, а то мирише на котешка, на кучешка, на заешка, че дори може би и на мечешка урина.
Желязната врата се блъска и потеглям с бавна, но много звучна скърцаща на ръждясало и несмазано стоманено въже по етажите скорост.
Туф, стигам петия, отварям тежката врата, а приливите и отливите в мозъчната ми кухина продължават. Завивам в дясно, а Мартин ме прегръща силно и ме стиска, все едно съм плюшено мече спечелено от 4 годишна пикла със светло синя панделка и руси букли. Влизаме в апартамента, а от входа се чува някаква лека музика, мирише хубаво – на индийски пръчици примесени с качествен тютюн. Влизаме в хола и вътре виждам 3 момичета и още 2 момчета. Никой не ми е познат.
Старият ми приятел от детството от петия в дясно ме представя като Седрик, от големия град.
Стискам ръцете на всички, казват ми някакви имена и сядам на дивана до едното девойче. Видимо са колкото нашите години. Понеже вече един прилив се е засилил към езика ми и мозъкът ми е произвел доброкачествен импулс питам как така, че не се познаваме.
Всички казват, че са израснали в градчето и че ме познават. Става ми малко неудобно, че не ги помня, но така или иначе всички си мислят, че съм голяма работа и ги оставям да преценят, че мислите ми са заети с по важни неща от това да помня миналото си. Неусетно започваме да се смеем, да пием уиски, даже мацката до мен ме черпи една пурета с ванилия, усмивки, закачки и смях.
Прекрасно.
Излизам да изпуша една тютюнева язва на терасата и след 17 секунди идва същата девойка с ванилената пурета. Иска огънче и се обляга на лакти на парапета до мен. Тишина. Само издишане на пушек. Луна. Ясно и тъмно небе изпъстрено с милиони светещи точици.
– Още ли свириш на китара? – съотношението цигарен дим, луна и звезди е разсечено като с ятаган. Усмихвам се до ушите и казвам скромно, че не съм свирил от години. А истината, е че единственото, което правя в хилядите си самотни вечери е да съчинявам блудкави акорди с депресарски и меланхолични текстове.
– Искаш ли да ми посвириш малко, само на мен? – пита ме тя и се усмихва с навлажнен поглед и леко облизва долните си устни. Преглъщам, дърпам силно от цигарата без да изпускам очите и за секунда, издишвам като извъртам леко глава в страни и се усмихвам отново до ушите.
– Имаш китара у вас ли? – питам аз и леко се заинтересовам от предложението.
– Да, разбира се. – получавам отговор изпълнен със сърказъм и сиянието на най сладката усмивка, която съм виждал от годни.
– Еми, хубаво. Айде.
Дърпам за последен път, след като виждам, че тя си е изпушила цигарата, мятам фаса в пепелника на перваза, стискаме си ръцете с другите гости, прегръщам Мартин и обещавам да пием кафе утре сутрин, въпреки че знам, че това няма как да се случи.
Чакаме на петия вратата на асансьора да изскърца и да извести, че е пристигнала и потегляме по звучното и скрибучащо пътешествие до партерния етаж.
Избутвам тежката желязна врата и я задържам, за да може русите букли да ме изпреварят и за да мога да огледам положението отзад как е. Ясно е накъде отиват нещата все пак. Излизаме в нощта с милионите звезди и единствената луна и се запътваме на някъде. Не говорим. Подминаваме всички блокове и започваме да излизаме от стария квартал.
Отправяме се към центъра на градчето, в което израснах, а явно там живее тя, поне така си спомням, че каза преди известно време. Стигаме до къща на два етажа с малко дворче. Входната зелена врата изскърцва и леко се шмугваме към приземния етаж. Нищо не говорим. Само получавам инструкции, които са обозначени с показалец разположен напречно на най сочните устни и леко „Шшшш”, последвано от сладка усмивка и отново най сладките и бели зъби блестящи като пламък в камината.
Влизаме в едно малко коридорче и тя ми прошепва „Затвори очи” преди да отвори тъмно кафявата врата на стаичката.
Усмихвам се до уши и изпълнявам без да отговоря нищо. Само усмивка и подчинение. Хваща ме за ръка, а нещо прескача в стомаха ми при допира на ръката и, пеперуди по многобройни от звездите на небето в тази нощ, поемам дъх, защото гърлото ми пресъхва на секундата.
Усмихвам се още повече и следвам посоката към която ме води. Бута гърдите ми и се отпускам. Сядам върху някакъв диван, без да отварям очи. Тя кръстосва крака върху мен и започва да ме целува по врата. Този изгарящ език направо ме побърква, тези устни направо ме опияняват, този аромат на кожата и ме кара да се чувствам отново жив и значещ нещо на тази земя. Захапва леко ухото ми и прошепва „Да не си посмял да си отвориш очите”, разкопчава ризата ми копче по копче, по копче и целува всеки сантиметър от гърдите ми. Невероятно приятно е. Искам никога да не свършва тази нощ.
Ризата ми е свалена вече и аз съм само по дънки и кецове. Понечвам да я прегърна, а тя се издърпва ловко и казва изправяйки се ”Не си отваряй очите, обещаваш ли? ”.
Съгласявам се кимайки, без да продумам и дума. Чувам драскането на кибритена клечка близо до мен, замирисва почти веднага на индийска пръчица, имам усещането, че е запалила и няколко свещи. Настъпва тишина за около минута и точно преди да отворя очите си усещам голите и гърди как се доближават до моите и как прекрасно изваяните и бедра отново сядат върху моите. Започва най страстното и нежно целуване, което някога съм изпитвал в живота си. Изведнъж тя се изправя от мен и ми казва „Отвори си очите”. Изпълнявам и я виждам само по леки сатенени боксерки, изпълнена с усмивка и една особена искра в очите и, която никога няма да мога да забравя. Усмихвам се като малко дете пред захарен памук и виждам, че тя ми кима към нещо до мен. Поглеждам и виждам китарата.
– Сега е твой ред. – казва ми и се усмихва.
Взима си цигарите докато аз взимам китарата. Запалва тютюневата язва и ме поглежда с очакване.
– Какво да ти изсвиря, нещо специално? – питам аз леко закачливо гледайки я с обожание.
– Имаш ли авторски неща? – директен отговор. Искам някое твое парче, някое нежно.
Слушам и изпълнявам. Няма как да се измъкна от тази ситуация. Не смя да кажа „Няма да се смееш”, защото звучи глупаво някак си, та тя е само по най хубавите сатенени боксерки до мен, не трябва да правя нищо друго освен да започвам да свиря и да пея тихо и нежно. Проверявам дали е настроена китарата с 2-3 акорда, просто за да се направя на интересен, което е голяма грешка, но често срещан проблем при мъжете, но няма как, в природата ни е заложено да правим глупости. Виждам, че всичко е наред с настройката, поемам дъх, усмихвам се за последен път преди да започна да свира. Пръстите ми заиграват влюбено по струните, а гласът ми, благодаря ви мамо и татко за нежния ми тембър, започва нежно и топло да се рее :
„В твоите очи вече няма сълзи, ти видя във мен топлия нов ден.
Там няма тъга, там няма вина. Там има живот, там има любов.
Там където си ти, вечно ще вали сълзи от любов.
Само се усмихни, само ме погледни.
В твоите очи вече пламък гори, устните вече жадуват ме, вече целуват ме.
Но няма ме там, не аз съм сам. С моята игра погубих любовта.
Недей да плачеш за мен, ще дойде и нов ден.
Ще има и смях, ще има и грях.
Сбогом ми кажи, просто ме забрави.
Ще отлетя, със твоята душа, със твоята душа.
Там където, там където няма луна.
Там където, там където няма и светлина.
Хайде прогледни, със тези красиви очи,
как сърцето ми бие за теб, как душата ми плаче за теб.
Там където, там където няма небе.
Там където, там където няма дете.
Хайде прогледни, със тези красиви очи
как душата ми плаче за теб, как сърцето ми бие за теб.”
Завършвам песента, а тя само ме гледа с отворени очи и усмивка. Взема китарата от ръцете ми и я подпира на стената до дивана. Сяда върху мен и започваме да се целуваме. Така влюбено, така изгарящо, така страстно, не искам никога да свършва тази нощ…
“I’m walking on sunshine, yeeeah…” – разцепва като с лопата в тила, романтичната обстановка и стаята изпълнена с аромат на свещи, страст, любов и желание, мелодията, която започва да звучи като земетресение в тишината на приземния етаж и усещам как най сочните и топли устни се одлепят от моите.
– Мама му стара, к’во искат тия бе?! – става от мен и се запътва в посока, на черно-оранжевият и телефон, който е поставен на някакъв стол в другия край на стаята. Виждам само гърба и, перфектните форми на бедрата и ханша и, русите къдрици, които до преди секунди бяха вплетени в пръстите ми, прекрасните и крака…
– Ало! – с груб и изнервен тон отговаря на прилепналия до най вкусните за целуване и леко хапене бузи телефон.
– Какво?! – продължава тя с леко истеричен глас. Тръгвам веднага! Натиска копче върху телефона и го оставя внимателно на малкото шкафче, което е обсипано с книги, гримове, парфюми…
– Какво става, какво се е случило – питам аз. Без да ми отговаря нищо, дори и без да се обърне към мен с 2-3 бързи и отработени движения тя обува сатенените си боксерки, слага сутиена си и се обръща към мен. Идва и сяда в мен. Целува ме дълбоко и продължително, като започва да плаче на края на целувката и това слага краят и. Аз я прегръщам силно, а тя се разплаква като дете, като ужасено дете, което вижда как майка му е убита с камъни, защото не е искала да продаде по голямата му сестра на някакъв старец. Прегръщам я и я целувам по челото и по главата, по
най хубавата женска глава, която може да създаде господ, ако някой все още вярва в това явление, разбира се. Тя се отблъсква леко с ръце от гърдите ми и ме поглежда, не и оставям да заговори първа.
– Къде отиваме? Какво се е случило. Не съм пил толкова и ще шофирам. Само да се облека и тръгваме.
Тя отваря широко очите си, усмихва се и пак ме прегръща. Нищо не промълвява.
“I’m walking on sunshine, yeeeah…” – пак прозвучава в тишината точно преди да ми каже каквото и да било. Става от мен, а аз усещам как сърцето ми спира да бие, стомахът ми се свива като таралеж и започва да боли, страхувам се, че ще я загубя.
– Тръгвам, нали ти казах?! – този път не поставя внимателно оранжево-черния си телефон върху книгата, а просто го хвърля с омраза и отвращение.
Когато тя се обръща, за да тръгне към мен, аз вече съм обул дънките си, нахлузил съм кецовете си и тъкмо мушвам ръката, с която държа перцето на китарата, в светло синята си риза, която купих от едно пътуване до Рим.
– Как е телефонът на таксито, колата ми е пред апартамента. Казвам и започвам да бъркам в джоба на тъмносините си дънки и да търся телефона си. Получавам номера на таксиметровата компания и набирам.
– Как е адреса? – задавам втори въпрос. Получавам точен отговор и в този момент женски глас изписуква в слушалката. Казвам дестинацаията и цитирам получения отговор – „До три минути колата е при вас.”
Докато се оглеждам дали всичко мое съм взел, тя е облечена и вече сме на вратата. Заключва два пъти стаята и излизаме. Таксито тъкмо паркира пред зелената, леко ръждясала входна врата на дворчето. Отварям задната врата, тя се настанява, а аз сядам до нея. В колата мирише на чисто и на ванилия, и на канела, може би, обичам мляко с ориз, асоциирам в съзнанието си. Вече казал накъде да кара шофьорът, аз я прегръщам и я целувам по главата. Очите и са зачервени, нослето и също е заруменяло и влажно. Нищо не говорим, дори и музиката, която звучи от колонките и на която, явно нашият водач в нощта се наслаждава, съдейки по ритмуването на пръстите му по волана на колата, не чуваме. Абсолютно нищо. Единственото, което правя и чувствам за редно в този момент е да я прегръщам, да оставя в поне малък покой главата й, легнала върху рамото ми и да я целувам по русите коси и прекрасна главица. Стигаме до пред моята къща, колата ми ме гледа с недоумение защо и изневерявам с тази жълта и шумна изтривалка. Давам пари на шофьора и слизаме. Отключвам колата ми, отварям вратата до шофьорското място, тя сяда и заплаква.
Аз претичвам и сядам на шофьорското място. Прегръщам я, целувам я по влажните и топли бузи няколко пъти. Взимам носните кърпички, които са позиционирани до скоростния лост на автомобила, изваждам една и и я подавам. Тя се усмихва леко, избърсва, колкото може очите и нослето си и ме поглежда.
– Защо го правиш, защо си добър с мен? – директен въпрос.
– Защото искам. На къде да карам?! Ще говорим по пътя. – с лека строгост и увереност и отговарям.
Тя не отговаря нищо в близките три секунди, само ме гледа и се усмихва. А в усмивката и се чете обич, топлота и доброта. Или поне аз така тълкувам нещата.
– Сестра ми е катастрофирала, карат я в болница към големия град.
Паля двигателя, включвам първа и потегляме към големия град, който се е превърнал във всичко, но не и в място, на което някой заслужава да прекарва времето си, било то и самотен. Почти не говорим. Разбирам в коя болница я карат и потегляме на там, колкото се може по бързо. Тя изважда цигара и запалва.
– Ще ми дадеш ли и на мен една? – питам с усмивка аз без да отделям очи от навлажненото шосе, явно е пръскало дъжд в този район. Тъкмо запалила своята цигара тя я вади от устата си и я слага в моята с тази, усмивка, която няма да забравя никога. За тази усмивка съм готов на всичко, не искам нищо друго, нито яхти, нито скъпи коли, нито разходки по Луната, офф пак тази песен.
– Пътуваме, на 30-ина минути съм от вас. Да не съм сама. Чааао. Ще се видим след малко! – изсъсква тя в телефона си и го мята в чантата си.
– Да пусна ли музика? – питам аз , не знам защо трябва да задавам малоумни въпроси, когато най малко трябва да си отварям глупавата уста!
– Ама нещо лекичко, да дрънка просто. Това е отговорът й. Слушам и изпълнявам. Имах някъде диск с чил аут кавъри на Флойд, точно за случая, мисля си аз, докато ръчкам из папките на телефона си, който вече е включен в модерния преобразовател към CD-то на колата. Започва нежно прозвъняване на мелодия, ритъм на перкусии, мека и нежна електрическа китара, звуци и всякакви инструменти примесени с чувствен женски вокал изпълват колата. Кавър на любимата ми песен от Floyd – „Time”…
– Ейй, т’ва е любимата ми песен на Floyd. – казва с лек гласец и затваря очи, като започва да си тананика леко мелодията. Обичам Floyd, и започва дори леко да поклаща раменете си в такт. Усмихвам се. Чувствам се щастлив. От години бях забравил какво е усещането. Прекрасно е. Забравям на къде пътуваме. Просто искам никога да не свършва.
Пътуваме и наближаваме големия град. Не говорим. Само слушаме музика. Помня само, как дойде един момент, в който тя се обърна, облегнала глава на седалката, и ме погледна. Погледнах я с лека усмивка в крайчеца на затворените си устни, а тя само премигна с двете си прекрасни очи и се усмихна, толкова топло и обичливо. Няма да мога да забравя тази усмивка никога.
Стигаме в болницата, разбираме, че сестра и е в операция в момента, но родителите и са в чакалнята и чакат резултатите. Упътват ни натам или по точно нея, защото тя говори с жената с бяла престилка зад гишето, над което има табела „Информация”. Тя се запътва по коридора, а аз я хващам за ръката и я спирам леко.
– Да идвам ли с теб? – задавам въпросът си аз. Не се притеснявам от родители и прочие, но предпочитам да видя какво мисли. Може все пак да мисли, че не е редно да ходя с нея там, да иска да ме разкара и да ми вземе телефона от уважение, че я докарах до големия град без да задавам много въпроси и просто да ме излъже, че ще ми се обади и просто да ме забрави.
– Разбира се! Айде, не се обяснявай. – дръпва ме за ръката и потегляме по коридора. Не ме пуска, а това ме побърква от вътре. Не мога да повярвам. Тя иска да остана с нея. Озоваваме се в зала, в която има само двама души, към които ние се отправяме. И двамата гледат в земята със скръстени ръце. Заставаме пред тях, аз правя лека и невидима стъпка назад. Ръцете ни вече са разделени, а сърцето ми ще се пръсне.
– Мамо, – казва тя с насълзени очи, а майка и се изправя плачеща и я прегръща и започва да я целува.
Възрастният мъж до нея също става и прегръща и двете. Всички плачат и се целуват. Аз се заглеждам в една определена фуга между две плочи на стената, която е леко в страни от развиващата се гледка на обич и безсилие от страна на семейството. Сещам се само преди няколко часа, как си говорех със стомашният ми сок, а сега къде съм. Интересно нещо е животът, наистина. Усмихвам се вътрешно и мислите ми отлитат в спомени, как се събудих сутринта, как мина погребението…
Съзнанието ми е разтресено от потупване по рамото. Поглеждам в тази посока, и виждам възрастният мъж как е протегнал ръка към стомахът ми в поза за ръкостискане и очаквайки от мен да сторя същото. Благодари ми, че съм докарал дъщеря му толкова бързо, докато се ръкостискаме, а майка й ме гледа с насълзени и изчервенели от плач очи и идва и ме прегръща. Търся с поглед дъщеря им, която не е в операция и я откривам. Тя се е усмихнала и ме гледа топло. Слага кичур коса зад прекрасната си лява ушна мида и пристъпва към нас.
– Оставете го да диша, – издава заповед към родителите си, айде да вземем кафе. Освобождават ме от любовната схватка и се усмихват. Потегляме по коридора, без да говорим изобщо, само усещам как тя ме хваща за ръката и ме стиска силно, без да ме пуска.
– Да излезем малко на чист въздух, искаш ли? – питам я аз, а тя само се усмихва и кимва одобрително. Ще взимаме ли кафе, или… – продължавам аз, като на върха на езика ми е да продължа, с думите „или просто искаш да се разкараме от вашите”, но някак не чувствам, че е редно и просто оставям едно многоточие във въздуха.
– Не, не искам кафета. Искам само малко да подишам студен въздух и да изпуша една цигара. Прекрасен отговор. Излизаме от главният вход и сядаме на една пейка, която се вижда на отсрещният тротоар. Запалваме по цигара и мълчим. Прегръщам я през раменете и с едната си ръка, поставям десният си глезен върху лявата си капачка, а тя се обляга на мен. Пушим и гледаме звездите. Има точно толкова, колкото имаше и по време на съзерцаването им на онзи балкон.
Ами ако не беше дошла да пуши на терасата с мен? Ако не беше предложила да идем у тях? Защо по дяволите, тези мисли се въртят в главата ми?! Спрете! Искам спокойствие и любов, нищо повече. Любов?! Защо пък тази дума използвах. Голяма работа, изчукал си мацка, дори не я и изчуках де, и сега си с нея по някакви обстоятелства и тя ти лежи в краката и си мислиш, че това е любов. Малко целуване, натискане, и то при положение, че и двамата бяхте подпийнали, а аз бях даже и леко надрусан. Айде моля ти се, любов! Пфф… Абе какви са тея мисли от мене бе! Стига съм го мислил. Каквото – такова. Наслаждавай се на момента и това е.
“I’m walking on sunshine, yeeeah…”
Деба и скапания телефон. Веднага ми се стрелка като мисъл през главата. Но замълчавам и продължавам да пуша. Тя се изправя и изрича „Идвам”.
– Айде, минала е операцията. – приканва ме с кимане на главата, докато оправя късото си кожено якенце. Скачам от пейката, гася цигарата с ръка в тротоарната фуга и я хвърлям в кофата до пейката. Тя вече е свършила това упражнение докато изричаше „Идвам”. Със забързана крачка се отправяме към входа на болницата и точно в този момент се чува изсвирване на гуми, фарове, сблъсък и две летящи тела във въздуха, хванати за ръце. Просваме се на павираната улица, а черепите ни се разпръскват като домат хвърлен от петия етаж, точно както като деца правехме с Мартин, след като баба му и дядо му донесяха щайгите и ги складирваха на терасата. Ех, хубави времена бяха. Фугите на павираната улица се изпълват с кръв, очите са затворени и на двама ни, а ръцете ни все така сключени заедно, завинаги.
– Та! Това е нашата история, може ли да влезем или не? – казвам аз с усмивка, държейки ръката и пред портите на Св. Петър.
Поглеждам я и виждам същата усмивка, която никога така и не забравих, а нямаше и да забравя. Все ми е едно какво ще отговори, помислих си за момент. И точно тогава тя се наклони към мен и ме целуна. Усещам устните и, прегръщам я и я стискам страстно и нежно към себе си.
Целувам я и нищо друго не ме интересува.
