Добър ден! Едно кафе моля… късо, с малко мляко.
Докато чаках да стане това кафе стоях и се чудех дали въобще трябва да го пия. Напоследък така ми казват. Само по две кафета на ден, а това вече щеше да е седмото. Напоследък да пия по седем кафета е едно от малкото удоволствия в живота ми, които ми напомнят за това какъв бях преди. Преди целия тоя шибан стрес да се стовари върху плещите ми и да ме промени завинаги. Да ми ебе майката, казано на по-прост език.
Нека в крайна сметка да използваме по-прост език, щото само той ми остана като средство на комуникация.
Междувременно кафето идва. То е толкова топло и приветливо в тоя студен и неприятен ден, който ме е погълнал както кит – планктон. Тоя шибан ден пореден така ме е засмукал, че направо имам чувството как изход не съществува.
Наскоро стигнах до извода, че утеха в тоя живот най-вероятно няма да намеря. За другия, ако има такъв изобщо, не мога да се наема да прогнозирам…
След известно колебание хващам малката чашка с две ръце и отпивам половината от съдържанието ѝ на един път. Топлата течност се разлива по хранопровода ми и за миг събужда чувството на нещо, което сякаш отдавна е отминало. Чувството за нормалност, когато имах енергията да се боря с посредствеността и апатията не диктуваше всеки мой следващ ход в живота.
Абе, копеле! Я вземи се стегни, я се погледни на къв боклук си заприличал! Мекотело, което го е страх дори от шума на едно беззащитно колибри. ТИ ЗНАЕШ ЛИ ЧЕ КОЛИБРИТО ИМА ПУЛС ОТ ОКОЛО 1000 УДАРА В МИНУТА! Ти сравнение с едно колибри си направо първенец, твоят е само 100. Ще живееш десет пъти повече от едно колибри по тая логика.
Отпускам се! Отново се оставям на тоя поток от безсмислени само вредящи ми мисли да контролира ежедневието. Я по-добре да си допия тая черна отвара сервирана ми в малка чашка. Но не, сериозно! Това вече започва наистина да ми писва. Напоследък главата ми е със свое собствено темпо. Много по-бързо отколкото аз като личност мога да понеса. Мислите ми препускат безпощадно с такова скорост с каквато всяка отделна мисъл е само един кадър, а като опиташ да ги навържеш се получава някакво франкенщайнско чудовище, което ми напомня на “развален телефон”.
Стига съм отделял повече време на вътрешния си дисбаланс. Допивам т’ва кафе, което изобщо не трябваше да пия, не защото ми казват, че трябва да пия само по две, ами защото просто няма смисъл да се взирам толкова назад в миналото. Животът все пак се случва тук и сега. Кой си бил и какъв ще бъдеш след време реално нямат никакво шибано значение, защото тия две състояния просто не съществуват в момента. Всичко това е просто минало или просто бъдеще. Все положения които не ме бъркат на тоя етап.
Решавам да се прибера. Няма какво повече да дам на света за днес. Раздадох се на максимум. Междувременно докато вървях по улицата само един път ми стана кофти. На обичайното място. Точно по средата на пътя. Както винаги. Малко след това видях една сцена от истинския живот. Минавах в близост до едно училище. И не знам децата в него дали имаха голямо междучасие или не, но няколко от учениците бяха на двора. Едно от тях седеше в инвалиден стол. Въпреки тая ситуация, детето играеше с още две на топка. И в тоя момент на мен ми запари под брадичката. Тая сцена беше едно от най-красивите неща, които бях виждал от доста време насам. С тази си простота и детски непукизъм тия три хлапета казваха на света чисто и просто да го духа. Докато наоколо сивотата унищожаваше всичко свято, до което се докоснеше те пръскаха цвят без да се щадят…
Вкъщи си е така както го оставих преди час. Нищо не се е променило и слава Богу, защото това щеше да ме нарани доста. Напоследък трудно се справям с промените. Изцежда ми се цялата и без това малко останала енергия да привикна към новото. Изпаднал съм в нещо като “Параграф 22”. Хем от старото съм отегчен, хем за новото не съм навит, ама никак.
Седнах на дивана в полу-празния си апартамент, в който нямам още дори и кухня и започнах да съзерцавам бялата стена. Тая стена съм я боядисал е с тия две ръце. Мислейки си това, инстинктивно погледнах към тях. Сториха ми се някак си различни. Все едно не са моите ръце, а на някой друг. Някой натрапник, който живее моя живот, в моето тяло и се опитва да манипулира моите мисли. След тоя кратък миг на надежда, че за всичко случващо се е виновен този някой друг, а не аз самият, отново ме обзе едно чувство на безнадеждна самота. Самота толкова силна, че дори придружаващият я тих писък на ужаса, заседнал дълбоко в гърлото ми, не посмя да се размърда.
Истината е, че от доста време не знам точно какво става. Знам само, че изпитвам страх. Страх колко мащабно съм изтъпял. Днеска рано сутринта четох някакви неща, които съм писал преди четири-пет години. Направо в момента всичко е бледа сянка, на това което някога е било. Някакъв призрак, физическо доказателство, че някога е имало нещо, което за съжаление отдавана е безвъзвратно загубено.
Дали категорично не си преебах главата?
Дали не се прикривам зад някакви остатъци от чувство за хумор и усмивка, а всъщност всичко това обратимо ли е? Щото от назе нищо вече не става, както казва един приятел. Син екран като на компютър. Платката пуши.
И тая платка ще продължи да пуши докато изгори напълно, или докато не се взема в ръце. Но как да се взема в ръце? Как? Кажи ми ти как, защото аз отговори на тия въпроси не намирам.
Кафето вече отдавна свърши, а осмо ми е забранено да пия…
Константин Николов – Герак, 2023