Миналото му прие формата на огледало, което той искаше с всички сили да запрати към земята, отвратителното отражение разпиляно. Лишено от човечност, от черти, от негативи и позитиви, то бе имунизирано от смъртта и юмруците му, ненамиращи къде да се излеят и те напразно пак се насочиха към стените в стаята му. Спомените му вече не го топлеха като дрехи, независимо колко ги увиваше около себе си или колко ги переше. От дрехи се превърнаха в дрипи, докато смалявайки се станаха ордени, значки, медали, пронизващи плътта му. За някого на хиляди километри, може би изглеждаха като звезди, студени и ясни. За странникът даже биха изглеждали приласкаващи, единствените приятели на скитника, но за него, те бяха кристализирана болка.
Разхождам се случайно по улиците на спомените ми където хора с лица като отхапани ябълки следят всяка моя крачка с машинни вратове, вечно движещи се. Опитвам се панически да дорисувам дупките в паметта ми. Стативът на умът ми се разтича и в палитрата има само черна лой. Къде отидоха цветовете питам всичко около мен. Само безкрайни крачки се чуват, отекват в паважа, наслояват се и започват да звучат като хилеж.
Нужно е съвсем малко, за да причини лавината. Гуменките, оставени на балкона или графитите с имена, които отдавна не свързваме с нищо познато. Над мен един прозорец проглежда. Човешка фигура изпълва пространството. Бори се за надмощие със светлината. Фигурата е облечена в дебели зимни дрехи. Изглежда огромна. Поглъща пространството около себе си. Качва се на перилото. Започва да чисти прозореца. Разглеждам стаята. Абсолютно празна е, само крушката виси по фасонка. Картини биват сложени. Прозореца лъщи. Фигурата сваля дрехите. Това е жена с много дълга коса. Приказно е. Напомня ми за някаква картина на Сътворението. Мога да повярвам в такъв бог. Като корона на представлението поставя полилей. Светът започва. Сещам се, че ми е много студено и си тръгвам.
Помня как носихме колелата си, които ни се струваха сто килограмови по пътеките към плажа и обратно. Краката ни набити с миди, кървящи. След години тук-таме се виждат червени точки, за тези, които знаят къде да търсят. Нашата Голгота бе под шуплестата кожа на плажа. В нея не се влиза с плач, а със смях. Псувните на децата са единствения хляб, а виното е морската вода.
Раците бягаха по зелено-кафевите тетраподи и ние с кофи и заострени пръчки бягаме след тях. Понякога някое острие отскача от мократа повърхност. Някой пада и си разпилява зъбите като лимки по плочките. Цигани, натоварили стари петлитрови бутилки с прерязани гърла с рачета се смеят покрай нас. Ние нехаем. Трябва само да разберем. Не приемаме чуждия начин. Търсим свой. По залез, изморени и потни се прибираме и сричаме тайните думи оставени по камъните – путка, гей, смърт, вечна любов. Няма да питаме никого какво значат. Ще станат пароли, ще възкръснат в общата ни памет и ще бъдат вдълбани после в кората на стотици дървета в морската градина.
На това място изгубих телефона си, пълен с имена, сред подмолите на камъните, пълни със запалки, подметки и плавници. Имена, които съществуват само като орнамент. Аз лягам в моя саркофаг, от черно стъкло, излъскано от морето. По него като свежи графити едва личат имената. Аз съм бинтован със спомени, непозволяващи на меката сърцевина на тъгата да се разлее. Никой не ме познава, тъй като аз постоянно се меня когато вървя. Тогава гния и лесно бивам разпознат, но въпреки това, никой не помни как изглеждам. Аз съм изтъкан от чужди мисли и съм приел толкова хора храма на моето сърце, че те изтриха плочките, които бяха моето лице. Оставям само вятъра да доразгради устоите на моя храм. Единствено морския вятър не пее песен. Той оставя трагедията гола сред плажа, за да могат чайките да са наядат с нея. Каквото някога е било бива загатнато само от костите на някогашния кей. Поглеждам към краката си от срам, сред един пейзаж който ме притежава. Даже обувките ми не са мои.