Преди време
Четох една книга
“Нещата, които носеха”
За войната във Виетнам
Разказана от първо лице
И се замислих
За нещата, които аз носех
В джунглата на моят ум
Докато
Напалмът
Падаше причудливо
Като пестник
Сетих се как
Говорех
С едни бръмбари
С тюркоазени брони
И по начинът, по който
Крачетата им щъкаха във въздуха
Аз стигнах до изводът че
Те
Може би
Не искаха да бъдат заговаряни
Но нямаха избор
Нито имах аз
Представях си как говорим
И същевременно
Не си представях как точно
Звучи езикът им
По късно започнах да им
Строя
Концентрационни лагери
От клечки за зъби и
Ръбати камъни
И когато преди да
Умрат
Вдигаха главички
Към мен
Аз се чувствах
Ужасно и страхотно
И
Стигнах до първата си
И НАЙ-ВЕЛИКА метафора
Поетът е бръмбар
С твърдо и
Дори грозно покритие
Но въпреки всичко
Със пикливо-жълта
Течна
Мека
Сърцевина.
