От Емил Дайнов
Колин пиеше сутришното си кафе, когато усети зовът. Беше като топло и меко изтръпване в крайниците и кръста, съчетано с внезапна, кристална, мелахолична яснота.
Той гаврътна остатъка от кафето, стана от масата, реши да не продължава с процесa за обличане за работа и си излезе по фланелка, долни гащи, и джапанки. Времето беше достатъчно топло, а и очевидно въобще тези неща вече нямаха никакво значение.
Улицата беше фрашкана с народ, много от хората само частично облечени, също като него. Той се обърна в същата посока към която всички бяха обърнати. Въздухът беше свеж и леко солен. Той осъзна, че не чува никакви автомобили.
Колин видя познато лице – Джейк, съсед лентяй напушеняк. Ироничното беше, че той принадлежеше сега към изрядно облеченото малцинство, но, съдейки по намачкания му вид, това се дължеше просто на заспиване без предварително събличане.
–– Ей, Джейк! –– провикна се Колин, забавяйки крачка в случай, че младежът изяви желание да го настигне.
Джейк изяви желание.
–– Ей! Клайв, нали?
–– Колин.
–– Извинявай, пич. Значи това беше, а?
–– Така изглежда.
Колин забеляза жена която познаваше средно-добре –– червенокоса, на средна възраст, вечно със своя сребрист пудел. Сега беше без песа. Той и помаха, тя му помаха в отговор, но не се опита да се присъедини към него и Джейк, продължавайки по пътя си без компания.
Подминаваха изоставени коли и празни магазини и закусвални. Когато морето вече беше видимо, улиците станаха доста претъпкани, и енергичните крачки на Колин ставаха все по-къси, за да не се бута в други хора.
–– Като на скапан безплатен концерт –– оплака се Джейк.
Една пухкава мама в зелена рокля дърпаше за ръцете им две четири-пет годишни хлапета. Момичето мълчаливо засмукваше близалката си, но момчето поддържаше безкраен поток от ама-не-искания и защо-трябвания. Майка му от време на време му шушкаше, и му напомняше, че трябва да се държи подобаващо когато е пред очите на всички, но това не даваше някакви видими резултати.
Колин вече вървеше по плажен пясък. Той не виждаше никакви близки познати, затова просто хвърли на келеша до себе си поглед с нещо като милеене в него. –– Ами… изглежда че всичко беше дотук.
–– Точно ги казваш, пич –– каза Джейк и изпуфтя. –– Изглежда някой е решил, че всичко това е продължило предостатъчно и е време да му се дръпне шалтерчето.
–– Ммм –– каза Колин, завършвайки краткия разговор, и се постара да не се чуства твърде тъжно.
Хиляди шумни чайки прелитаха над човешката маса. Дали те поне знаят какво се случва? –– Колин се запита бегло.
Накъдето и да хвърлеше поглед, той виждаше безкрайна тълпа влизаща решително във водата. Тела плуваха почти до хоризонта, и скоро щяха да го достигнат, все-пак денят едвам започваше, а и очевидно на някои хора щеше да им отнеме дни и дори седмици да стигнат до морето.
–– Виж, виж, Колин! –– изкрещя в ухото му Джейк, и започна да сочи с енергични движения.
Колин потрепна и хвърли на Джейк недоволен поглед, но после наистина погледна накъдето сочеше младежа, и изражението му се превървна в усмивка на благоговение.
Треперещи, набръчкани, тюлено-подобни създания изпълзяваха от вълните и се пльоскаха на пясъка. Крачещата тълпа се разделяше около тях за да им даде пространство. Създаниятa мучаха и пищяха, докато плавниците им мъчително се превръщаха в крайници пригодени за сухопътен живот.
–– Дерзайте, пичове! –– изкрещя Джейк. –– Дано се справите по-добре!
Колин не каза нищо, но споделяше изцяло тези сантименти.
Водата стигна до таза му и ходенето ставаше все по-трудно. Джейк се опита весело да го напръска, но виждайки изражението на Колин, измърмори извинение, направи видимо усилие да се стегне, и с последно кимане се обърна, концентрирайки се на текущата задача.
Колин видя как главата на дамата с пудела потъва. Косата и сега като червена перука или като туфа екзотични водорасли. Много скоро тя изчезна от поглед, закрита от група поклащащи се на повърхноста пенсионери.
Започна да става твърде пренаселено. Колин избутваше плаващите тела и продължаваше упорито напред.
Нещо се отърка в крака му. Вероятно още едно от грозните създания запътило се към брега.
Най-накрая водата стигна до скалпа му.
Той се почуства безтегловен.
