Този свят, ясен и светъл, обеднял духовно и богат на маргиналност, е извор, от който все още може да се пие чиста вода.
Този свят, в който дишаме и мечтаем, въпреки сивотата, въпреки липсата на светли аури, въпреки монотонната делнична еднаквост, в която се усмихваме все по-трудно, е все пак нашия си свят, нашият си дом, в който живеем почти по принуда, заради страха ни от смъртта.
Не така мислеше Рози – момичето, което остави в мен една горчивина, която не мога да изтрия…
Обичам хората, които с малко думи казват много неща.
Имах такава съседка. Рози. Момичето с черешовата коса. Тя беше необикновена в обикновеността си.
”Чета проза” – казваше – ”написана само от най-големите, защото са малко онези, които умеят с много думи да казват още повече…”
Разговаряше повече на ум, отколкото на глас, но аз я разбирах.
Един есенен ден ме покани у тях, като ме предупреди, че никой освен нея не е влизал там от години.
Влязох и останах буквално без думи. Стените бяха окичени с прекрасни живописни картини, майсторски изработени от самата нея и никой никога не ги беше виждал!
”О, свещен храм на живописта!”, беше фразата,която ми дойде инстинктивно…
И така, момичето с черешовата коса ми разкри душата си. На мен! Така го беше почувствала.
Попита ме дали обичам поезия и ми подаде тефтер с нейни стихове. Тя бе цялата душа! Едни от най – добрите съвременни стихотворения, които съм чела с днешна дата. Помоли ме да не казвам на никого за картините и тефтерите. Тя просто не искаше да покаже таланта си пред света, не искаше да обезчести душата си по този начин.
Месец по-късно през един ноемврийски студен ден Рози направи опит за самоубийство и я вкараха в психиатрията.
След още месец излезе и довърши започнатото – втори, и успешен опит…
Момичето с черешовата коса го няма вече. Отиде си без да се обади, без да предупреди никой.
От нея ми остана горчивият спомен за най – живата живопис и най-прекрасните стихове.
Семейството й не запази нито една картина. Изхвърлиха всичко на боклука.
Изхвърлиха таланта й.
Изхвърлиха единствените следи на един чист човек, живял някога, някъде…
О, Всевишни, прости им! Те не знаят какво правят…
