Пепелява сряда

Сънувах един приятел, който се хвърли пред влака преди пет – шест години. Оттогава не беше наминавал.

Пак се бяхме събрали на неговото таванче и слушахме Виктор Цой. Имаше и други, но не можех да ги различа. Колкото повече се взирах в тях, толкова повече чертите им се размиваха като в снимка на дъжда през прозореца.

По някое време излезе ухилен от олелията и ми каза:

– Пий си ракията, че ще изстине!

После се върна в купчината глави, тела, ръце и крака.

Събудих се. 4:02 часа.

Пак затворих очи, но не успях да се върна. Когато дойде изгревът, от яд се направих, че не го виждам. Запалих цигара и гледах в тавана. Няколко пъти.

После се оправих надве-натри и тръгнах за работа. Изпуснах трамвая и се сетих, че май не съм заключил вратата. Реших да не се връщам, защото какво от това, и поех пеша. Първо по виещите се квартални улички и така до метадоновата програма до църквата, където видях едно момиче с розова коса и къси панталони. После по „Пиротска“ и „Дондуков“. Вървя и все си говоря нещо, гледам да си представям, че съм някой друг.

Някъде по „11 август“ срещнах жена му. Прегърнахме се силно. Казах й, че сме се видели с мъжа й, но за малко. Така и не сме си разказали нещата.

Тя зарови лице в шепи и заплака тихо. Постояхме така няколко минути, може и повече да са били. Ако някой ни е гледал отстрани, може и да си е помислил, че съм сконфузен, но не бе така.

Чаках.

Спомних си как като малки, майките ни връзваха ключовете на връзки през врата, за да не ги губим, а тогава никой не заключваше вратите.

Някакъв шум от града пусна пак времето. Тя си избърса очите с ръце, размаза грима си, опита да си пооправи косата и се усмихна по начина, по който се усмихваме, когато искаме да спрем сълзите.

Погледнах я в очите, но не знам дали усети колко много ми е в сърцето и как ми е топло от нея. Казах й:

– Изглеждаш като Робърт Смит… В добрите му времена.

Разсмя се и пак отметна коса. След това тръгна по пътя си и без да се обръща назад подвикна:
Ако пак го видиш, кажи му в сряда да се връща.

Стигнах по инерция до работното място, където следващите осем часа себеизчезвах. Почти осем часа.

Излязох точно на минутата, но не ми се прибираше. Тръгнах нагоре към „Св. Седмочисленици“, взех две бири и седнах на пейка в градинката. До мен един изсипваше от бяло шише спирт в бутилка лимонада и се караше на друг, който не го виждах наоколо. След малко и двамата си тръгнаха. Останах сам.

Изпих си бирата и глътнах някакво бензо, дето от толкова време ми се луташе в джоба, че вече не го знаех какво е. Гледах минаващите. Някои бяха в инвалидни колички, май повечето.

Стана ми студено и се събудих.

1:14 часа.

Излязох на Попа и взех едно такси към къщи. Караше жена, 40 годишна сигурно. Не си говорихме. Заслушах се в нощния блок на „Хоризонт“ – разказваха за едно село, в което вече живее само един човек. Стигнахме бързо и не чух как свършва историята. Извадих от джоба портмонето си и без да гледам дадох една банкнота. Не исках ресто.

Оказа се, че вратата вкъщи не беше заключена. Без да се събувам минах по стаите набързо да видя дали всичко си е по местата. Стори ми се, че нищо не си е на мястото, но и нищо не липсва.

Успокоих се и полегнах на дивана в кухнята, като изтегнах крака, та обувките да не изцапат.

Точно се нагласих и видях бележка на масата. От ония дето майка ми пишеше като бях малък – какво да обядвам и да не правя глупости. Станах с нежелание и взех листа. На него пишеше само:

„Кажи й, че в сряда не мога“.

Иво Попиванов